Георги Коновски - Още четири нощи (Криминални истории, продължение на „Три нощи“)

На всяка цена ли?

Телефонът ми звъни. Обаждам се. Слушам… Очаквах нещо такова, но друго си е да се потвърди…

— Е, момчета — оглеждам тримата, — едното убийство е разкрито…

И предавам становището на експертите. Върху дръжката на ножа са отпечатъците на дядо Трифон. Като по учебник разположени — в най-удобна позиция за удар. Други отпечатъци там няма, ножът е бил измит, преди да бъде извършено убийството с него…

Мълчим и се споглеждаме. Имаме предостатъчно опит, за да усетим, че и второто убийство е почти изяснено. Обаче — без доказателства…

— Болна жена на легло… Болна, но жива… И лежи, не може без обслужване, сама се измъчва, другите затруднява… — казва бавно Здравчев.

— А може тя да е поискала… — отронва Каменов.

— Поискала, не поискала — вината е ясна — прекъсва го Василев, — никой съд няма да го оправдае — и се поправя. — Не би го оправдал…

— Дааа… — опитвам се да обобщя. — На нас ни е ясно, но прокурорът ще иска факти, а не мнения…

— Ей го фактът — отпечатъците — надига се Каменов. — Разказите на съседите… И психолог трябва да потърсим…

Не го прекъсвам. Прав е. Обаче — има още нещо. Което трябва да се каже. Поне…

— Листчетата?

Тримата се споглеждат, после съгласно кимат. Измъквам смачканите хартийки от джоба. Предполагам какво пише, но ги отварям едно по едно…

С почерка на Каменов: „Дядо Трифон е убил баба Кира, за да не се мъчи, след това е получил удар“…

Здравчев: „Дядото бабата, после инфаркт“…

Василев: „Убийство и инсулт“…

Моето листче е накрая: „Дядото е убил бабата, а после е припаднал и се е ударил в радиатора“…

Дето би казал някой любител на криминалните четива — ега ти лесната загадка…

Де да беше загадка…

— И сега? — пита Здравчев.

— Не искам, но ще се наложи да звънна на доктора. Мисля, че трябва да е готов. Или поне да ни насочи — на прав път ли сме… — казвам. И в тоя момент телефонът звъни. А на дисплея е изписан номерът на доктора…

— Привет! — казвам, едва сдържайки се…

— Ти какъв резултат очакваш? — пита ме той. — Хайде, налучквай…

Облягам се на стола. Тоя тон… Тая неочаквана нощна бодрост…

— Дядо Трифон е паднал внезапно — инфаркт или инсулт. Ударил се е в радиатора. И там е починал…

— Хм… Не съм изненадан. Очаквано беше…

— Така ли е?

— Сърцето му просто се е пръснало. Масивен инфаркт. Предполагам — напрежението, внезапно вдигнато кръвно… Не е лесно човек да убиеш. Катилите са малко, много малко. Нормалните хора трудно убиват. Е, по време на войната, ама и тогава в началото се случват психически сривове… Та и сега — искал да й помогне, предполагам, но е убил и себе си…

— Дааа… — казвам, защото просто не зная какво да изрека…

— Абе, още когато пристигнахме там усетих, но… Професионализъм! Трябва докрай да се стигне… Тия старци, тия старци…

— Че ти на колко си? — питам и се чудя на подтекста във въпроса.

— Остави ме мен, още не съм достатъчно остарял…

— Знам. И нямаш пациент, дето да е недоволен…

— Виждам, че скучаете — отрязва ме докторът. — Аз приключвам, протокола ще дооформя утре, сега се прибирам. Ако имаш въпроси…

Имам. Много въпроси. Но нито един не е от неговата компетенция. Нито от моята. И не са професионални…

Обръщам се към колегите:

— Здравчев, запечатай апартамента. Василев, огледай да не сме забравили нещо. Всички отиват да спят, утре в девет ви искам в кабинета…

Макар да зная — надали ще си тръгнем веднага. Дори Каменов, когото чака млада булка. Ще се завъртим пред входа, после някой ще предложи да отидем на по едно кафе — за ободряване. И ще седнем на приказки…

Приказки за какво ли не…

Само внимателно ще заобикаляме днешната история. И страшната перспектива, която неминуемо е нейде на хоризонта. За нас. За дядо Трифон и баба Кира вече е минало…

По-добре да ги беше нападнал някой катил…

— Не, не… Недейте му казва, че съм звъняла… Недейте…

Тя отпусна бавно телефона, а тежестта на апарата свали омаломощялата й ръка до пода. Главата й се снизи постепенно и бузата й опря в килима…

Пребита, с кървавите петна по лицето, с полузатвореното ляво око, малко напомняше на русото синеоко момиче, което се усмихваше от сватбената снимка на стената. Нямаше да я познае дори слабичкият, с полуразвята дълга коса младеж, гледащ я едновременно с почуда и неверие, че най-после тя официално е негова съпруга…