Георги Коновски - Още четири нощи (Криминални истории, продължение на „Три нощи“)

Той разцъфва:

— Аз… Винаги… Може да разчитате на мен… — взема хартията, поема подадената му химикалка и в тоя момент го питам:

— А какъв ви беше успехът при Гергов?

Спира внезапно, обръща се:

— Ами… Отдавна беше, не помня… Май четири имах…

— Добра оценка… Някой я смятат за ниска, но е добра — по средата, не е удовлетворителна, камо ли слаба…

Той кима и излиза. Във фоайенцето на етажа има масичка, има три стари фотьойла — удобно е за писане…

А аз звънкам на шефа. Хора! Необходими са ми хора… Да, мога да взема някой от трети участък, обаче… Нещо не вярвам на възможностите им. В края на краищата, всеки началник гледа да назначава по-некадърни и глупави от себе си. За да няма конкуренция. И, когато някой от тях го замени — то и той продължава традицията. Назначава по-некадърни от себе си…

Поради което…

Разбирате ме…

И шефът ме разбира — без много думи.

— След половин час най-много ще ти пратя още четирима… Или май са ти много?

Как ще са много? Тепърва започва голямото обикаляне по съседи и роднини, по квартални клюкарки, по съученици…

Да, по съученици и учители. Нещо ми подсказва, че там нейде се крият корените… Или поне почвата е основата на убийството.

Изобщо не си въобразявам, че е следствие от случайна кражба…

Усещам — подготвено, добре замислено убийство…

А на вратата се чука. Ставам и отварям. Да се раздвижа малко…

Двама полицаи държат полуувиснал на ръцете им млад мъж. Слабичък, с дълга под ушите разбъркана коса… Пиян… Много пиян…

— Кой? — питам, макар да се досещам…

— Марин Димчев. Обадиха ни се от „Куцото врабче“. Пиел от много време, вече бил паднал под масата. Вашият човек каза…

— Кой моят човек?

— Този, високият…

Здравчев се е върнал. Добре, добре…

— Сложете го на дивана — соча към изтърбушената мебел. — И вижте къде е колегата…

— Идваме — чувам глас откъм полутъмния коридор. Като мускетари — в една редичка.

Поглеждам към остъкленото фоайе. Митков е спрял да пише и гледа насам. Със сигурност е познал приятеля си. Но пак навежда глава и нищо не казва…

Влизаме в кабинета. Здравчев заема любимото си място на перваза, Каменов се изправя до дивана. За всеки случай, макар че Димчев почти спи, забивайки глава в гърдите си…

Поглеждам го, поглеждам Здравчев. Той ме разбира — скача от перваза, взема гарафата със застояла вода от бюрото и я излива върху главата на пияния. После я подава на Каменов — за прясна, а сам разтърсва човечеца, който се мъчи да осъзнае къде е и какво става…

Процедурата се повтаря, диванът е мокър, за Димчев да не говорим, но очите му започват да придобиват смислен оттенък…

Е, далеч е от погледа на атомен физик пред синхрофазотрон, но явно почва мъчително да подрежда реалността в главата си…

— Димчев, в полицията сте. Тази вечер сте се напил, както никога. Защо?

— Мина…

— Коя е Мина?

— Тя… Единствената…

— Конкретно, ако обичате…

Той вперва поглед в мен и го задържа поне три секунди. Голямо постижение, като се има предвид състоянието му…

— Господине, щом съм тук — значи знаете. Тя е мъртва…

— Кой я уби?

Димчев вперва пак поглед в мен…

— Ако знаех…

Натам е ясно. Ако знаеше кой е убиецът — щяхме да имаме два трупа. Нещо истерично проблясва в очите му. Хм… Чак пък такъв артист да е… Но е третият заподозрян за престъплението…

Така е — докато сведа бройката до един…

Сядам пак зад бюрото.

— Хайде да караме поред… Разкажете как мина днешният ден…

И Димчев разказва. Нормален ден за средностатистически гражданин над 30-те, женен, с някаква работа. Такава — за изкарване на прехраната. Не любима, не и съвсем мразена. В случая — таксиметров шофьор. Принудително, разбира се — че кой мечтае да е обслужващ персонал?

Но Марин имал само една мечта — за Мина. Завършил училище, кандидатствал — даже не му се припомня какво, напуснал… А после тя останала сама, той я срещнал случайно и на втората среща решили да се оженят. Живели спокойно, без силни страсти и латиноамерикански изживявания…

А тая сутрин станал в шест часа, защото след седем имало най-много мющерии. Направил няколко курса, по обяд не успял да се прибере — хапнал сандвич от някаква лавка, после решил да вечеря с топла храна, тъй като след шест има пак търсене на услугите…

И малко преди шест паркирал пред блока, качил се горе…

Картината, която заварил, трудно описва. Потресът е голям, виждам как долната му устна трепери, ръцете инстинктивно свиват юмруци, а сълзите текат необезпокоявани…