Георги Коновски - Още четири нощи (Криминални истории, продължение на „Три нощи“)

— В момента дава показания. И се пооправя от стреса…

— Това няма да стане за час или два — скептично отронва Гергов.

— Със сигурност. — И аз имам опит, много опит — особено в тая област. Зная колко време минава, докато човек успее да се възвърне в релсите на живота. И още повече случаи зная, когато времето си минава, всичко уж се е възстановило, а после изведнъж…

— Добро момче е той — Гергов говори за Димчев като че онзи е още кльощавия пъпчив пубер. — Малко фанфарон си падаше, искаше му се да е оригинален навред, трудно разбра, че поколенията преди него са открили почти всичко. И тая любов…

Сега аз се привеждам:

— Любовта?

— Е, бил сте ученик, нали? Първи трепети, силни страсти, желание никой да не види какво изпитваш. И в същото време си толкова прозрачен… Още в осми клас щеше да остане кривоглед — очите му не се отделяха от Мина. Тя беше типично момиченце в ерата на горещия пубертет. Слаба, та разпадаща се, постоянно засмяна — без да знае защо, разсеяна, търсеща любов…

— Любовчийка?

— Не, не… Някои момичета в тоя период се втурват по батковците, други търсят просто любов и внимание. Като котета — търсят в чии крака да се заплетат, да отъркат гръб, да измяучат. Така беше и с Мина…

Слушам внимателно, Здравчев и той е наострил слух.

— Тогава видя Симеон. Личеше си, че ще стане мъжкар — дори гласът му беше грубоват. Прям, леко разпилян, с доста несериозно отношение към учението. Но пък прочетеше ли изучаваната книга — създаваше си веднага собствено мнение. Безжалостно — не го интересуваше нито славата на автора, нито значението на творбата… Е, и — кога с Мина са се надушили, както казвахме едно време, кога е станала сварката — не зная. Но станаха почти неразделни. Въпреки или заради разликата от две години…

— А Марин?

— Марин… Има един израз от моята младост — препикано мушкато. Те така беше и той. Виждах го с разни момичета, опитваше се да оригиналничи с облеклото и аксесоарите — бе, обеци ли не щеш, татуировки… Но Мина просто не го забелязваше. Като момче… Разговаряха в междучасията, ходеха заедно за закуска. Но тя се държеше с него възможно най-зле — като със съученик. Да го мразеше, да го подминаваше — щеше да е по-добре. А то — като към безполово същество…

— И после?

— Натам не съм бил свидетел. Преместих се в друго училище. Помня, че скоро след завършването на средното образование Мина и Симеон се ожениха. Тя беше студентка, той също пробва. По едно време опитваше да съчетава ученето и работата — даже барман стана и нощем работеше.

Гергов се изпъна назад. Явно тази тема не му беше приятна, но пък го интересуваше.

— Разделиха се. Изглежда, лумналият огън изпепели всичко набързо. Не остана жарава за цял живот. Той замина. И тогава Марин се оказа на точното място — нужният за утеха приятел. Ожениха се. Как са живеели — не зная. Срещах ги, с него сме пили кафе неведнъж, с нея също… Сега, като се замисля — май с двамата заедно не сме се виждали. Някак си все разделени бяха. Но да се караха — не, не съм чувал. Нали разбирате — неголям град, клюките се носят…

— А днес какво стана?

— Мина ми се обади нейде към пет часа. Изненадах се, че още пази телефона ми. Каза ми, че има голям проблем, помоли ме да се видим. Отговорих й, че тъкмо пия кафе — да дойде, кафенето е близо до тях. Но тя рече… Чакайте, ще цитирам: „Не съм за пред хората. Тоя гад…“ Не попитах кой гад — мислех, че говори за Марин. Та платих набързо и тръгнах към тях. Не се движа като състезател, малко така — краката… Но към шест бях там нейде, около входа. И тъкмо тогава спря патрулката и слязоха полицаите. Тръгнаха към входа, а аз бях нейде пред него. Попитах ги къде отиват, отговориха ми, че е по служба и насрещно ме запитаха там ли живея. Казах им, че не, но имам среща с Мина Димчева. Единият веднага се върна до колата и нещо каза по радиото, а после се качих с тях горе. И, като видяхме какво е станало…

Гласът му взе да дрезгавее…

— И ме докараха тук…

Разбирам го…

Така — значи е отишъл, за да се срещне с все още живата Мина, някой го е видял и веднага го е натопил… Умело… Но и доста наивно…

— Господин Гергов, ще ви помоля да изчакате още малко. Някой колега ще ви донесе сандвичи и безалкохолно — май ще изкараме нощта тук. Може би ще ви извикаме пак. Но в кабинетите има дивани — полегнете. Моля да ме извините, налага се…

Гергов е стар човек, знае две и двеста, та не се учудва. Съгласно ми кима и излиза, придружен от Здравчев…