Георги Коновски - Още четири нощи (Криминални истории, продължение на „Три нощи“)

Не, не е видял Гергов, нито дошлите малко след това полицаи. И Митков не е видял…

Излязъл и отишъл в „Куцото врабче“. Поръчал си ракия. Обикновена гроздова. И пил… Само една мисъл се въртяла в главата му — пак изгубил Мина. Този път — завинаги…

Подозрения?

Не! Не може да си представи човек, който да посегне на Мина…

Какво мисли за Гергов?

Поглежда ме неразбиращо. Уважава го… На времето се дразнел от покровителствено-надменното му отношение, както смятал, после поотраснал, усетил някои неща. И го уважава. Понякога се виждали, дори два-три пъти пили кафе — не било трудно човек да го намери, Гергов имал любимо кафене и, откакто преди три години се пенсионирал, всеки минувач можело да го види там…

— Добре — ставам от стола, — Каменов, заведи го в някой свободен кабинет. Нека запише какво си спомня, а ти побеседвай още. За маршрутите днес по-обстойно, за училищните години…

Каменов кима разбиращо и отваря вратата. А отпред чакат четирима цивилни…

Подкреплението…

Познаваме се, разбира се. Тримата — не само от Управлението. Често съм искал да работят с мен по някои разследвания, което означава, че са професионалисти. Да ми ги изпрати шефът сега — явно разбира колко съм на зор… А четвъртият е почти младеж. Колев. Пратиха ни го преди месец. Още е зелен, но се старае. Добре — и такива трябват. Бъдещето е пред него…

— Радвам се да ви видя — посрещам ги.

Те уставно се представят, което е знак — не са чак толкова радостни. Абе, да те извикат спешно в късна доба, да те откъснат от семейната трапеза или от дивана пред телевизора, а някои са извадени направо от леглото, където не са били сами…

Не е рядкост, но свикването не означава харесване…

Посочвам им столовете, единият отива при Здравчев. Набързо очертавам ситуацията:

— Убита млада жена. Няма улики за мъжа й, но е под подозрение, естествено. Има задържан — пенсиониран учител. Има свидетел, забелязал го малко преди предполагаемото време на убийството да влиза в сградата…

Маринов — с двайсетинагодишен стаж в полицията, видял какво ли не, изхъмква. Разбирам го — и аз съм скептик, да не каже повече, по адрес на възможния убиец Гергов…

— Така — казвам и се изправям. Петимата също стават. — Здравчев, ти ще доведеш Гергов — за разговор. Колев и Манчев заминават при Василев. Искам да се срещнете с всички, абсолютно с всички, живущи във входа. Маринов ще огледа показанията на свидетеля — видели сте го във фоайето. Ангелов отива при доктора и ми донася данните от аутопсията…

Сега пък Ангелов изхъмква. И той не е скорошен кадър, познава доктора…

— Ще му се обадя, не се безпокой. Ще те посрещне добре…

— Да, бе… — остава си скептик…

— Действайте!

Излизат, а аз грабвам телефона. Зная си, че докторът няма да запее весели песни при гласа ми, ама…

— Пак ли…

Не звучи въпросително, а направо заканително.

— Извинявай, но ме пришпориха насам, не можах да те видя…

— Притрябвал си ми… Знаеш — има технологични срокове, има правила. Утре най-рано…

— Докторе…

Въздишката му е едновременно покъртителна и зловеща.

— Прати някого — на място ще обяснявам. И да не е някой младок, че пак да се чудя жертвата ли да разрязвам или него да свестявам…

— Ще пратя — казвам, като се моля Ангелов да се забави още малко. Остава само да се появи прекалено рано и докторът да се досети, че съм се обадил след изпращането му. В тия неща той е дори прекалено самолюбив — готов е да не спи и да работи, но иска да бъде зачитан като важен фактор в разследването. Какъвто е, разбира се…

На вратата се чука. Зная, че е Здравчев, но извиквам:

— Влез!

И наистина е той. Придържа вратата и пуска напред невисок, напълнял от годините, белокос и белобрад човек в летен шлифер. Гергов…

— Заповядайте, седнете — посочвам стола пред бюрото…

Той сваля шлифера, мята го на старомодната дървена закачалка, стегнато се изправя върху твърдата седалка. Следва не много приятна част:

— Господин Гергов, да се запознаем… Трябва да ви се извиня за прибързаността на колегите. Разбирате, надявам се — бързане, изненада, припряност…

Той кима сдържано.

— Радвам се, че, все пак, бързо са се ориентирали. И ви благодаря, задето ни изчакахте толкова време. Но — сам разбирате: напрежение. Наложи се да проверим доста неща, да разговаряме с някои свидетели, със съпруга на убитата…

— Марин как е? — прекъсва ме той и се привежда напред.