Георги Коновски - Още четири нощи (Криминални истории, продължение на „Три нощи“)

А телефонът на бюрото звъни…

— Търси ви един господин. Изпратих го при вас — казва гласът от слушалката, а по светналия вътрешен номер разбирам, че е дежурният.

Затварям. И на вратата се чука.

Нисък, слаб, в поомачкан костюм, дори с шапка, тип „циганско бомбе“. Наднича и казва:

— Красьо ме праща. За стоката…

Красьо ли? Кой Красьо? Познавам един от нашия вход, но каква стока? А познавам и друг — Красьо Розовичкия. Човек с много чисто досие и с цяла опашка от слухове. За корупция, за политически връзки, за далавери, за рекет, за наркотици… Стоката… Не е ни едното, ни другото… Наркотици? Тук? В участъка?

Това прелита светкавично из главата ми, но аз спокойно го поглеждам и казвам:

— Грешка, мой човек! Не е при мен, търси другаде…

А после — по правилото, че се запомня най-добре последното казано — добавям:

— Тук имаме работа с едни пияндета… Не ти е работа… Че и витрина счупили…

Онзи се сепва, усеща се в небрано лозе, но и схваща, че това просто ченге нищо не е разбрало, та се попривежда в полупоклон и мърмори:

— О, извинете! Аз не съм за витрината…

— Ми как ще си? — продължавам да простея. — Да е за някоя мацка — по-засукана, а? Давай по коридора — все ще намериш някого…

Оня излиза, а през главата ми продължават да вилнеят светкавиците. Бе, какви са тия граждани, дето посред нощ бродят из участъка? Как така дежурният ги праща за стока? Каква е тая стока? Красьо Розовичкия ли е станал шеф тук? И каква е ролята на Илия Марков?

Набирам светкавично номера на Здравчев:

— Бързо! Много бързо излез пред участъка и чакай един дребосък с циганско бомбе на главата и костюм. Проследи го внимателно! Ама много внимателно! После се обади — ще видим какво ще става…

Със Здравчев работим отдавна, разбираме се от дума…

Но ще му трябва помощ. Затова звъня на Василев. Той започва да докладва…

— Остави за малко! Колев веднага — веднага! — да дойде. Когато стигне пред участъка — да не влиза, а да ми звънне. Има важна задача…

Василев не е за пръв приятел, но хич не е глупав и усеща положението. Затваря, а съм сигурен, че Колев вече се носи насам…

Тъкмо набирам пак Василев и на вратата се чука. Каменов. Носи показанията на Марин Димчев. Поставям ги на бюрото, без да прекъсвам разговора.

— Василев, тръгна ли Колев? Добре… Вие докъде сте? Аха… аха… аха… Остави колегата да завърши — и без това казваш, че са само още два апартамента. Ти вземи записките си и ела в участъка. Малко съвещание…

Точно навреме изключвам. Та телефонът има време пак да звънне. Здравчев…

— Пред „Реката“ съм…

Такаааа… Прословутата дискотека, където се върти огромна част от незаконния бизнес в града. Проститутки, наркотици, алкохол, цигари. Редовно се правят проверки, но и редовно всичко е наред… А тези проверки — пак редовно! — се извършват от Трети участък или се осигуряват с екипи от Трети участък…

— Тоя дребния влезе, веднага се качи по стълбата и отиде в Галерията. Знаеш — ВИП заведението на горния етаж…

И аз два или три пъти съм участвал в проверки на „Реката“, та се сещам. Заведение за специални хора, а зад него е кабинетът на Красимир Райчев, наричан Красьо Розовичкия…

— Аз, разбира се, не мога да вляза вътре — познават ме. Имаш ли човек, който да е непознат в заведението?

Това съм го направил, макар и инстинктивно. Нали Колев трябва да е вече тук? А той е довчерашен курсант, не е от града… Надали го познават в „Реката“…

— Ти къде си сега? — питам.

— Срещу дискотеката. Пия кафе в „Трите вятъра“…

— След малко ще дойде Колев. Мислиш ли, че не го познават?

Здравчев се забавя, после рязко отсича:

— Тия трябва да имат свое ЦРУ или картотека, за да познават всички наши. А и Колев е в града отскоро, не е тукашен… Да пробваме…

Ще пробваме, разбира се. Макар че… Какво толкова ще види? Как дребосъка излиза от кабинета на Красьо? И? Какво от това? А може би…

— Звъня му, чакай… — след което набирам Колев и го инструктирам. При това поне три пъти му повтарям „Без инициативи!“, като всеки път убедително слагам най-малко три повелителни нотки…

И сега — защо ми трябваше да попадам в тая каша? Имаме достатъчно сложно дело, натресохме се в някаква наркодалавера… Не, бе — с удоволствие бих пипнал тия гадове, но… Точно сега ли?

Всъщност… Това случайност ли беше? Как така тоя дребният е влязъл в участъка, а после попаднал в кабинета? И то при мен? Чакай, чакай…

Карацончев… Полицаят в дежурната… Е, няма как случайно да го изпрати при мен. Вярно — кабинет 36 е близо до началническия, етажът лесно може да бъде объркан, но… Има нещо… Карацончев подобна грешка случайно няма да направи. Значи — казва ми да обърна внимание. А натам е моя работата…