Георги Коновски - Още четири нощи (Криминални истории, продължение на „Три нощи“)

— Кой?

— Колев не познава всички тукашни… особняци. Но като ми каза, че оня е с тънки мустачки, по модел от 30-те…

— Джанков… — въздъхвам аз.

— Именно! И аз за него се сетих…

— Почакай. Ще звънна на шефа. Натам сами няма да можем…

Здравчев изхъмква. Което е знак на съгласие. Джанков е местен бизнесмен, партиен лидер, меценат. Капка от каймака на обществото…

Поръчвам на колегата да наблюдава, а сам набирам номера на шефа. Той, изглежда, го е очаквал — няма изненада в гласа му. Тя се появява, когато му докладвам какво сме забелязали в „Реката“. И се засилва, когато чува за Марков…

— Марков? Сигурен ли си? Марков…

Потвърждавам и си мисля, че би трябвало да се очаква. Познавам Марков, чувал съм някои неща, чудел съм се как успява с една — немалка, но заплата, да живее така шикарно…

— И Джанков…

— Какво? Джанков ли каза?

Оставям го да асимилира. Явно вече е разбрал, че ще има голям бой. И знае, че няма как да се изтеглим на безопасно място. Положението е яката натопорчено…

— Кои каза, че са там? Здравчев и Колев? Аз лично отивам с екип. Тях ще ти ги взема — ще ми трябват хора…

И по-тихо:

— Ама и ти ми осигури една нощ…

Една нощ… Една да е… Но натам какво ще става… Началник на участък, замесен с наркодилъри. И, по всяка вероятност — някои полицаи. Няма как да е сам Марков, няма как…

Поглеждам тримата в кабинета. Мълчим. После казвам:

— Василев, дай още веднъж да чуем разказите на съседите…

И той вади пачката със записаните беседи…

Слушаме, спираме го, обсъждаме…

Кооперация — малък представител на съвременността ни…

В тая кооперация Мина и Марин са били във водите си. Учтиво поздравявали при среща, разминавали се като кораби в океана — виждат се, но избягват сближение, за да не се сблъскат, всеки зает по своя си курс…

И съседите не могат нищо особено да кажат. Младо семейство, тихи, затворени, без оплаквания, без нищо видимо за хвалба…

Сега вниманието на комшиите е привлечено от убийството, но иначе надали щяха да забележат — дори ако двамата бяха заминали неочаквано нейде далеч, без да се обадят…

Телефонът пак…

Каменов. Едва не крещи:

— Намерих! Намерих!

Оказва се, че точно при спирането на служебната кола при банката, от там излизал началникът на охраната. Правел редовна проверка. Както казал — ходел и в полунощ, и в десет вечерта, и при зазоряване, а понякога и два пъти нощем…

Сам взел решение да предаде записите. Свалили ги — дори услужил с дискове, и ето…

— Какво намери? — питам нетърпеливо.

— Всичко е тук — от шестнадесет часа до деветнадесет…

— Добре — успокоявам се, — носи ги, чакаме. Ще гледаме внимателно цялата серия…

Малко тренинг на характера. Да почакаме…

Дотогава отивам пак при Марин. Той е в съседния кабинет, под надзора на Манчев…

Който се изправя при влизането ми. Махам му да седне и пренасям вниманието към Димчев. Седи, облегнал глава на ръцете, даже не поглежда кой е влязъл…

— Димчев, искам да поговорим — казвам тихо. Не спи, веднага обръща поглед към мен.

— За какво още?

— Как живеехте, как се справяхте, имахте ли проблеми…

— Тоест — имал ли съм поводи… — тук се задъхва…

— И това, разбира се — не го щадя аз, — но най-вече да разбера какво може да е накарало някого да нападне и убие млада жена. Трябва много да я е мразил, за да бъде такъв изверг…

Димчев явно се сеща за видяната в банята картина и пак забива очи във вехтото килимче под бюрото. После се сепва:

— Нямахме врагове! Само приятели…

Тук ставам внимателен — почва движението по минното поле. Разпитвам за битието им, той разказва как трудно се връзват двата края при таксиджийско заплащане и мизерната заплата на служителка. Да, ценели я, но това не пречело да й плащат малко. И дори да задържат заплатите…

За луксозен живот въобще не може да се говори. Ходили на почивка — два пъти дори, но все през май. Промоции…

Тя си падала по хубавите дрехи, обаче… Та се научила да шие на машина и, както едно време баба й, сама си правела или преправяла някои тоалети…

Приятели рядко посрещали, най-често Митков. Още от училище — някак си по навик ли, но двамата с него се смятали за приятели. Дори изкарал три вечери у дома му, когато момичето, за което Митков се канил да се ожени, внезапно го напуснала. И три нощи слушал колко е нещастен, как на някои им върви, тоя се оженил, оня заминал за чужбина, трети вече натрупал немалко пари — поне по мерките на града…