Георги Коновски - Още четири нощи (Криминални истории, продължение на „Три нощи“)

Няма нищо от разказаното ни от свидетеля…

На записа изобщо не се вижда Гергов да пристига — преди 17,52, когато пред входа спира нашата кола, слизат двама полицаи и по улицата се задава познатият ни вече силует на възрастния мъж…

Замълчаваме. И тогава им предавам разказа на Димчев за добрия му приятел. Разказ, който обяснява основата на престъплението…

Дори въпроси няма. Например — защо му е било нужно на Благодар Митков да лъже…

Пак се разполагаме по познатите места. Този път Каменов сяда зад бюрото и започва да пише план за разпита. Брейн стормът е бърз и с участието на всички. Дори се раждат оригинални идеи, в резултат на което Ангелов изтичва до дежурния полицай…

Оглеждам кабинета… Полунощ отдавна е минало, прозорците са отворени, по мрежата отвън се блъскат насекоми. Димчев, Митков, Гергов чакат по кабинетите…

Време е…

И в тоя момент зазвънява телефонът ми.

Шефът…

— Да? — казвам учтиво, макар че езикът ме сърби и съм готов с куп въпроси…

— Докъде си?

— В кабинет 36… — започвам аз, стремейки се да отложа очаквания въпрос…

— Нямаме време! — рязък е шефът. — Никакво време! Не разбра ли каква си я забъркал?

Искрено съм учуден:

— Аз? Или убиецът?

Шефът е още по-рязък:

— Абе, кой ти говори за убийството? За Трети участък говоря, за Трети…

— Извинявам се, но съм тук от няколко часа, стоя в кабинет 36, излизах на три пъти до съседните кабинети и нямам представа какво става в участъка…

— Охххх… — Въздишката е популярно средство за комуникация на шефа с мен. — Говоря за наркотиците… Разбираш ли?

— Шефе, — ставам строг и аз — нито съм се интересувал повече за тях, нито някой ми е докладвал. Нареди да освободя Здравчев и Колев — направих го. Натам — не се меся, имам достатъчно проблеми…

Шефът явно се поотпуска…

— Да, така е… Но ти ги изпрати подир оня пощальон и завъртя колелото. Преди малко ми се обадиха от столицата. Заместник-министърът…

Някои неща ми се изясняват. Шефът предпочита да работи с хората, не обича началниците. Преди имахме един… Какво да ви кажа? Общуваше само с по-висшестоящите. До нас свеждаше нареждания — и то чрез секретаря си. Висеше на телефона и говореше с разни фактори в министерството, областта и града…

— Нямам понятие… — започвам.

— Именно! Нямаш понятие… След един час трябва да си в Управлението. С всичките си хора и документацията. От София са тръгнали специалисти и всякакви висши чинове. Наши групи в момента водят в Управлението хора от Трети участък…

— Марков?

— Марков вече седи тук, пише в един кабинет… Но май ще преписва, тъй като още не е схванал какво става…

— Ние имаме още малко работа — казвам бавно. — Мисля, че убиецът го знаем, остава да си признае…

— Доказателства?

— Набираме… — казвам уклончиво.

— Ей… — Шефът си ме знае. — Искам всичко да е бетон арма…

— Арматурата е сложена, сега наливаме бетона…

Няма отговор. Само щракване…

Оглеждам колегите.

— Младежи, време е за показания. И после трябва да изчезваме — тук ще се разиграва друга драма…

Не казват нищо, само се надигат.

— Василев и Каменов остават тук. Василев, доведи Митков. Ангелов, отиваш при Димчев и записваш показанията му. По канона! Манчев, ти — при Гергов. Пак така. За днешния ден, за събитията преди това…

Няколко минути съм сам, после вратата се отваря. Митков и компания. Те са сдържани, той се оглежда леко объркан…

— Сядайте! Е, Митков, да видим…

— Аз всичко ви разказах…

— Правилно… Като свидетел. А за другата роля?

Митков ме поглежда, но не трепва.

— Каква друга роля?

Слагам пред него на бюрото тежък ТТ. Напъхвам ръцете в тънките ръкавици и вадя пълнителя…

— Как ще обясните наличието на отпечатъците ви върху оръдието на престъплението?

Митков е изненадан.

— Какви отпечатъци? Не съм го пипал… И нямам нищо общо с подхвърлянето му…

— Интересно… Кой говори за подхвърляне?

— Не зная. — Сега вече е смутен. — Гледам пистолета, с който са застреляли Мина и си мисля, че може да е подхвърлен някъде у дома или…

— Или, Митков, или… Но отпечатъците наистина са върху него…

— Лъжете! — Той скача нервно. — Всичко е изчистено…

Четиримата се гледаме и мълчим. После той се отпуска на стола, колегите са се подпрели на раменете му. А аз се навеждам и вадя от бюрото диктофона. После посочвам към ъгъла, където свети монтираната преди час камера…

Митков също ги вижда и изведнъж оклюмва. Като препикано мушкато — по лексикона на баба ми…