Георги Коновски - Още четири нощи (Криминални истории, продължение на „Три нощи“)

— Митков, Александър Василиевич Суворов е казал: „Веднъж случайност, втори път случайност, трети път — Боже, опази! — навик“… Как да ви кажа… Реакциите, „отпечатъците“, записа от камерата пред банката, предплатената карта на фалшиво име…

— Какъв запис? — прошепва той едва ли не умолително.

— Бил сте малко нещо актьор, но не сте бил режисьор. И нямате мяра в желанието си да се покажете колко сте по-умен и по-хитър от другите. Поради което прекалихте… Нямаше нужда да подхвърляте пистолета на Гергов. Но искахте да ударите с един куршум два заека. Пътем да отмъстите на стария даскал, задето не е признавал вашите таланти и вашето „превъзходство“ над всички…

Той е вперил поглед в краката си и мълчи…

— Отпечатъци няма, но с пренебрежението си към околните не сте догледали куп пропуски. Това не е оня пистолет. Онзи е в лабораторията. И, кой знае — може наистина да има забравени отпечатъци. Да речем — върху патроните в пълнителя…

Митков трепва. Явно започва да мисли — а дали наистина не е оставил следи?

— Камерата пред входа на Димчеви изобщо не е записала поява на Гергов преди идването на полицията. Което съвпада с неговите показания. И остава въпросът — защо на свидетеля Митков е нужно да лъже? Няма защо, нали? Освен, ако е убиецът и търси начин да натопи невинен… За която цел сте взел предплатена карта от Христо Куртев, ваш съсед и връстник. Казали сте му, че искате да подразните бивша приятелка. И той се е съгласил да ви запише с друго име… Хитро? Глупаво!

Тишина…

— Защо убихте Мина? Не е грабеж. Тя ви отблъсна?

— Ха! — за пръв път от доста време Митков реагира. — Да ме отблъсне, означава, че ме е привличала. Тя? Тая…

Замълчава. После вдига глава и думите се изливат като бурен поток. Ние мълчим.

— Знаете ли кой е виновен? Марин! По-умен съм, по-талантлив съм. Той е таксиджия — и това му е много. Но аз… Който можех да съм… Абе, какво ви обяснявам… А те си живееха добре. От осми клас е влюбен в тая… От осми клас! И накрая се ожени за нея. Мислех, че ще се карат, ще му съсипе живота, но не. Същата като него — живеят си, не се карат, не го напуска… А аз — сам! Идват разни, изчукам ги, после се махат. Една не щя да се омъжи за мен. Предлагах на няколко, изсмиват се и заминават… Имам апартамент, имам работа, имам много таланти… Но не ме искат…

Пресяга се към гарафата с водата и гълта на едро.

— А днес тая ме вбеси. Отбих се да викна Марин, той беше излязъл, Мина ми предложи кафе… Мъж ли съм или не? Кафе ми предлага, хич не ще да се сети, че съм мъж, че съм опасен, че… Няма, бе! Кафе… Светнах й един, разбих й устата. После помня, че ритах и бих. И си тръгнах. Обаче, си помислих — тая ще ме издаде. То и нямаше как да не ме издаде — нали й видяхте лицето? Отидох до старата къща. Ние отдавна се преместихме в апартамент, но тя си стои — мястото е удобно и доста пари ми предлагат за него. Помня, че баща ми криеше един ТТ в библиотеката. За всеки случай. След смъртта му никой не е търсил нещо за четене и той със сигурност си беше там — зад втория ред книги. Намерих го, изчистих го набързо и се върнах. Тя беше заключила, но Марин ми остави един ключ — за всеки случай. Нали ме смяташе за приятел. И я гръмнах… Натам… Знаете…

Дори не ми се щеше да го погледна. Казах на Василев:

— Белезниците! — и след щракването им. — В колата и в Управлението. Идвам и аз…

Е, това е…

Още една напрегната нощ…

Събирам документите в специалното куфарче. Апаратурата е в чантата. Колегите са отвели участниците в драмата…

Излизам навън. По стълбите се качва полицай със странна походка. От втория поглед разбирам — ръцете му са отзад в белезници. Ясно — специалният екип е започнал работа. Скоро тук ще гъмжи от разследващи. Пък към обяд като пристигнат столичани…

На входа виждам Карацончев. Спирам.

— Да ти благодаря ли или…

— По-добре — или. Не искам да се разчува. Прав, крив — ще ме мислят за доносник. А аз просто не можех да ги търпя. Продаваха наркотици в заведенията — да се тровят ония гадове. Ама и на дечурлигата…

Кимам. И отминавам. Карацончев ще се измъкне от кашата. Помощ не му трябва. Сега…

А по стълбището се качва шефът.

— Добро утро! — поздравявам учтиво.

Той вдига глава. Не мога да кажа, че се усмихва, но лицето му за миг става по-ведро.

— А, ти ли си… Е?

— Както докладвах — имаме признания, при това пред камера и диктофон, имаме доказателства…

— Добре, добре… Не разбирам защо си толкова горд. Това ти е работата — за това ти плащат…