Георги Коновски - Още четири нощи (Криминални истории, продължение на „Три нощи“)

— А, ама и плащане ли имало? Нито ми е казал някой, нито нормални пари съм виждал. Кога ще дават? — питам невинно, после казвам. — Тръгвам, защото в осем трябва да съм на работа…

Шефът остава с вдигнат към горното стъпало крак:

— Не ме нервирай, ей сега ще дойдат софиянци, това е тяхна работа… Върви да спиш! И цялата група… В един часа да си в Управлението, ще ми докладваш подробно…

— На Здравчев и Колев какво да кажа? Щото те са тук още…

— Аз ще ги отпратя… Хайде, освобождавай района…

С удоволствие…

Даже вече си представям как ще вляза в апартаментчето, ще сложа внимателно обувките до вратата, ще метна якето на закачалката и като се опъна на дивана…

Да ви кажа — нямам сили да отмятам завивките в спалнята. Те ще са за довечера…

Ако не стане пак някоя…

Пу-пу-пу…

Така се случва, че в отпуска излизам есен или пролет. И никога не зная къде ще я прекарам. Случвало се е да замина неочаквано за някой почти известен курорт. И да си прекарам хубаво…

Като се сетя за прекрасния април, когато заминах за прочут морски курорт… Прочут с бетонните си архитектурни аборти, с пиянските Вартоломееви нощи на алкохолизирани чужди и родни младежи, с възможността да попаднеш срещу ниска цена на някоя „жертва на обстоятелствата“, както се нарича политкоректно проститутката…

Само че работата ми е такава, та през отпуската търся спокойствие и тишина, свобода от човешко присъствие. Както четох някъде — колкото по̀ опознавам хората, толкова по̀ обиквам животните…

И тогава, в оня бетонен лабиринт, си намерих подходяща компания — три котки ме чакаха пред входа на единствения работещ по туй време хотел, две кучета — не улични, а курортни, ме съпровождаха при разходките ми по морския бряг…

А именно този бряг беше основата на почивката ми…

Хладно, понякога откровено студено, но… Чисто… Чист пясък, чист въздух, чиста човешка среда. Защото бях сам — а моята душевна мръсотия си е моя. Тоест — чиста…

Вечер не се прибирах до полунощ. Малцината служители, натоварени да обслужват двайсетина ненормалници като мен, отначало смятаха, че скитам по кръчмите в съседното малко градче. Но, след като портиерът и рецепционистът уж случайно няколко пъти ме обдушиха като съседски пес нов помияр, започнаха да се държат топло с мен. Така, впрочем, както се държаха с останалите ненормалници. Изглежда, нашето присъствие беше за тях отдушник и се радваха, че не всички са като нормалните курортни дебили…

А не бързах да се прибирам заради лунната пътека… Да, да — заради тия часове на омиротворение край морето, когато луната бавно се разхожда по тъмното небе, а светлата нежна вода блести кристално черна под танцуващата по вълните лунна пътека…

Но този път не отидох на море. Нито в планината. Беше есен, беше приятно време, беше красиво извън нормалните градски психиатрии. И аз се спасих временно…

Взех си билет до Бургас, оттам намерих маршрутка и — право при братовчеда в селото му. Равнинно село, близо до Странджа. Братовчедът е селски даскал там. И си живее щастливо — далеч от градските глупости, фалш и измами…

Има си градина, двуетажна къща, отглежда няколко кокошки, зайци, тъста и тъщата си. Всяка есен ми изпраща наденици — купува месо от приятели, прави ги по свои рецепти. И ракия си вари така. А туршиите за зимата прави от градината си… Е, не сам — жена му е разтропана. И на работа, и на език. Като завърти мелачката и думите — не усещаш кога двайсетина кила домати са станали за поредната група буркани, които пък братовчедът чака да стерилизира…

Включих се като общ работник. Накрая ми позволиха сам да направя лютеница. Отидоха до Бургас да видят внучката си — прясно появило се бебе. А аз реших да развихря фантазията си. Макар че ми позволиха само пет кила чушки да опека и със зор отпуснаха кило и нещо домати, такава лютеница извъртях, че на другата сутрин, когато се върнаха, направо си облизваха пръстите след опитването и ме разпитваха за рецептата. Пък аз не помнех — нали фантазията се вихреше, акълът си почиваше в това време…

Та така — октомври свършваше, отпуската формално беше изтекла, а фактически имах и неделята за почивка, котаракът ме чакаше. Чинийката му пълна, тоалетната почистена, лежи на големия губер и ме гледа с учуден поглед — тоя пък пак ли изникна отнейде…

Обадих се на Здравчев — да му благодаря за грижите около котака. Зарадва ми се. И ме постресна: