Георги Коновски - Още четири нощи (Криминални истории, продължение на „Три нощи“)

Наистина — коч характер…

И — Гераците…

Защо пък Гераците?

— Такаааа… — проточвам, когато стигам до края на папката…

Тримата насреща ми единодушно въздъхват. После Здравчев казва:

— Имам познато усещане — сядам върху бодлив храст…

Опитвам се да разведря обстановката:

— Че кога сме излизали от него? — но, виждайки мрачните физиономии, продължавам. — Ще работим както си знаем. Честно…

Здравчев явно се е избрал за народен представител:

— Ние знаем, че ще е честно. Но — какво се очаква от нас?

Поглеждам ги и казвам бавно:

— Интересно, друг път шефът ми дава куп заръки. А сега не каза нищо. Ни намек, ни натвърд. Което означава едно — трябва да работим без оглед на имена, служби, нечие реноме…

— Аз нямам много стаж — обажда се Василев — и не мога да обобщавам. Но ми се струва, че сме жертвани. Ако докажем престъпление от страна на колегата — удар по министерството, министъра чак, професията дори. Ако разкрием друг убиец — ще има невярващи, ще ни обвиняват в какво ли не…

— Ама то винаги е така — намесва се младокът Каменов. — Все полицаите са виновни…

— Някому — доуточнява Здравчев и продължава. — Просто трябва да си го кажем открито: внимание! Много трябва да внимаваме…

Кимам съгласно и питам:

— И кога не сме внимавали?

Тримата замълчават. Нещата са разбрани, осмислени, рискът е ясен… Скрит, но зъбещ се насреща ни. Познаваме си службата, познаваме публиката, познаваме народопсихологията. Един полицай убиец е находка за кварталните клюкарски пунктове, жълтите медии, противниците на закона и реда. И, най-важното — за политическите противници…

Които винаги са нащрек. Ама винаги… От коя партия са? Не зная… На избори не ходя, политиканите поглеждам понякога — обичам да гледам, когато мога, парламентарния контрол. Гледам, слушам и се хиля доволен. По принцип съм много самокритичен, но тия ми оправят настроението. Гледам и слушам депутати и министри, пък ми щръква егото и си викам: „Боже, Боже, и аз се смятам за неуспял човек… А то какви дебили има…“

Така да се каже — релаксирам, радвайки се на чуждия кретенизъм…

Обаче, съм наясно — криминалното събитие е основа за политически игрички. И ние вече сме изтикани на терена, който е разкалян усърдно от всякакви мръсници. Ще ни наблюдават, освиркват, оплюват. Макар че не ние сме целта. Но работата ни е удобна тояга за удар върху други…

Е, ще трябва да си свършим работата…

Налага се… Тоя път играем и за себе си…

Звъни стационарният телефон. Дежурният докладва, че на входа посетители чакат Здравчев и Василев. Лекото бръмчене откъм Каменов подсказва, че и при него са дошли. Срамежлив е, казах ви, явно си е уредил среща нейде край управлението, тайни пази…

Махам им с ръка и, след като излизат, слагам в специалната чанта папката, добавям лаптопа, зарядни, проверявам имам ли резервни батерийки. И полагам чантата върху перваза…

Което ми позволява да метна поглед навън и да видя Каменов, прегърнал височко и стройно момиче. Красавица. Тя вдига глава към него и аз едва не подскачам. Дъщерята на Шефа… Тихият Каменов…

Момичето го познавам — започнах работа тук малко преди да се роди. Известно време бяхме в една група с баща й, после работехме заедно… Отракана, спортистка, с мъжете наперена и недосегаема… И виж ти — скромничкият Каменов. Дето рядко се обажда, избягва да е на преден план, мълчалив един… А сега Пепи се е сгушила в ръцете му, той я е обвил като с криле…

Дръпнах се, преди да се е сетил, че прозорецът ми е над тях…

След което метнах чантата на рамо и тръгнах към входа. Време е за път…

Звънвам на вратата на комшийката. Давам й ключа, помолвам я пак да отдели малко време за котака. Тя си знае къде му е храната, как да почиства тоалетната му, помни, че водата се сменя…

Колата ме чака пред входа. Микробус с нормални номера и цвят, седемместен, удобен. Вътре са Здравчев, Василев, Каменов, както и двама полицаи — цивилни. Единия го познавам — Милчев. Другият се представя като Хинов…

Здравчев пръв сяда зад кормилото. Три часа път за добър шофьор като него са разходка и аз зная, че няма да отстъпи мястото си до целта…

Само че след половин час му казвам да спре. И го привиквам отзад, а на кормилото застъпва Милчев…

— Е, видяхте документите, имахте време за размисъл — обръщам се към групата. — Мнения?

Настъпва неловка тишина и Здравчев пръв се обажда: