Георги Коновски - Още четири нощи (Криминални истории, продължение на „Три нощи“)

— Много наострени срещу… сина. — Усещам, че щеше да каже „колегата“, но се сдържа. — И съседите, и началниците му дори…

Забелязали сме го всички, но оставяме Здравчев. Все някой трябва да обобщи вижданията…

— Има нещо неприятно. Вратата на апартамента е желязна, изрично е отбелязано, че не е разбивана. Даже опит не е правен — ключалката е чиста, няма драскотина по нея и в нея. Кой е отворил?

Интересен и важен въпрос…

— Синът? Или е бил някой близък на семейството — пенсионери току-така не отварят на позвъняване…

— Ха! Те доверчиво мятат пари през балкони, та няма да отворят на представящ се за човек от полицията — казва Василев…

— Не биха — отсича Здравчев. — Видя какво е казал синът им — веднъж се опитали да ги измамят и те веднага му се обадили. Значи хем са били психологически подготвени да не вярват всекиму, хем вече са имали опит и не биха се хванали…

Василев е принуден да признае, че има истина в мнението на Здравчев. Да, и старците са различни — не всеки се лови на баламски капанчета…

— Тогава? — пита Каменов. — Близък някой ли е убиецът? Някой съсед?

Поглеждам го. Съсед… Кооперацията е с десет апартамента, отдолу магазини и гаражи. По два апартамента на площадка. Караджови са живеели в големия вляво, Витанов в двустайния до асансьора. Под убитите е семейство Ангелови… Ха, а защо няма показания от мъжа? Само Ангелова ли са разпитали? Вадя малкото тефтерче и отбелязвам: „Ангелов — разпит?“. На същия етаж са Шанкови. Два от апартаментите са празни — Гинкови и Мирови са в чужбина. Но… Някак си никой не прилича на възможен убиец…

— Защо са ги убили? — продължава Каменов…

Ами, ха де… Ако знаем защо… Случаят става лесен. Или поне — по-ясен…

— За пари? — вметва Василев.

— Апартаментът е целият преобърнат с главата надолу — припомням. — Но колегите са сигурни — нищо съществено не е откраднато. Останали са две доста ценни картини, малки пластики, пари в разтегаемия диван…

— Но синът е казал, че са изчезнали няколко хиляди лева, дето старците са пазели за зор-заман. Или за погребение — напомня Здравчев…

— Пари, които са били съвсем на явно място — в шкафа над телевизора. Пари, които и най-захлупеният крадец ще намери веднага — казва Василев. — Имам усещането…

Замълчава, та се намесвам:

— Кажи, де…

— Мисля, че целта, все пак, е била убийството. А изтърбушването е станало, за да отвлече вниманието на следствието. Просто убиецът…

— Или убийците — дооформям версията…

— Да, или убийците са ровели целенасочено. Да създадат видим хаос, да подведат, че е действал крадец…

Каменов се размърдва:

— Аз… Аз отскоро съм тук, но помня, че всички ми обяснявахте — крадците не убиват…

— Убиват — мрачно казва Здравчев. — Но само в краен случай. Какво трябва да е станало, та да е краен случай?

Ровя в папката.

— Жената е задушена, мъжът е прободен с кама. Действано е бързо. Ако е един убиецът — трябва да е замахнал светкавично и веднага да е скочил върху жената. Да не помръдне в леглото. Даже да не извика. Това, впрочем, не го знаем — може да е викнала, но петък следобед, почти всички са на работа, кой да я чуе…

— Колегите предполагат, че убийците са най-малко трима… — напомня ми Здравчев…

— Казват… Но няма отпечатъци, няма следи, няма знак дали е бил един, двама или трима…

Мълчим…

— Не, не е бил един — убеден е Василев. — Няма как… Просто няма как да се развърти така… И не забравяйте — жената е убита на леглото. Тоест — влязъл е много близък човек. Не е електротехник или инкасатор, близък е бил… Не е гостенин — иначе жената не би спяла по нощница следобеден сън…

Пак мълчим…

— И какво? — питам. — Нямаме версии, нямаме факти, нямаме предположения поне…

— Аз имам — казва неочаквано Каменов. — Да не изключваме сина им. Бил е на работа, но може да е ходил, все пак, при родителите си. Не трябва да се ограничаваме — само защото е колега…

То и ние си мислим това, но едни предубеждения… И усет…

Градът се смята за стар, но управлението е в нов квартал. Бели блокове, малки кооперации, на места оцелели къщи с дворове. И голям парк…

Виждам управлението срещу парка. Класическа служебна сграда — строена според изискванията преди половин век. Зелени площи, висок бордюр, асфалтов път към голяма врата — явно гараж. Посочвам на Милчев къде да спре…

Вратата на микробуса ни отваря висок мъж. Поглежда ни и махва на шофьора: