Георги Коновски - Още четири нощи (Криминални истории, продължение на „Три нощи“)

А Митков е талантлив човек — още като дете участвал в два филма, но после го забравили, имал огромно желание да учи, обаче даскалите не го оценявали, с момичетата уж му вървяло, а нито една не пожелала да изгради с него стабилна връзка…

Истински приятел бил — дори няколко пъти подпомагал Димчев със заеми, а и той уредил работата на Мина в гръцката фирма…

Понякога се срещали с бивши съученици. И Димчев започна да изброява — поне трима познавах лично, а на още двама бях чувал имената като на градски знаменитости. Пиели кафе, веднъж правели среща на випуска…

Но никога не се събирали у дома им. Мина обичала срещи с приятелки, обаче и тя не желаела да посреща гости. Срамувала се от обстановката — нормална, уютна, но не това, което на нея й се искало…

Разбирах го… Симпатичен младеж, обаче… Обаче — без особена дарба, без оригинални таланти, без да е изпъкващ в средата си. Просто част от елементите в един доста сивичък пъзел…

Така…

Добих някои представи за него, за мъртвата, за хората в сложния възел на съседско-обществените взаимоотношения…

И, както прекалено често напоследък, не си пожелах да бъда част от картината. Някак си… Бледо сива, унасяща, превръщаща в пастелни тонове околния свят…

То — не, че моят е ярък. Работа, работа и работа… Но цял ден срещи с хората — с различните хора. И вечерта се прибирам в личния си живот. Книги, филми, просто размисли… Дето викаше бившата ми жена — в орехова черупка да ме затворят, пак Вселената ще е моя…

А тези младежи не са успели да излязат от черупката, в която реалността ги е затворила. И им е очертала строг маршрут — от кухнята до спалнята. С едно отклонение — тоалетната…

Ей го и Митков — претенциозен, авантюристичен, хитър, но… Но никакви успехи с жените… Да, и Димчев го потвърждава — имал е куп връзки, нормален сексуален живот, обаче — без жена. Без оная — единствената, истинската, твоята…

Колко дълго ще е твоя е друг въпрос. Някои изкарват заедно цял живот. Не толкова любовта, колкото навикът ги свързва. А човек не търпи навици, освен ако не са му полезни. Включително цигарите, алкохола и жената…

А Митков е бил сам. Фактически сам. За разлика от приятеля си, който е живеел щастливо. Доколко щастливо, по какви мерки щастливо — това не го е интересувало. Били са щастливи… Досега…

Замислям се. Не си падам по психологията, дори я смятам за измислена наука. Като тия социологии, политологии и тем подобни модерни измишльотини. За мен наука е нещо, чийто закони важат навред. И на Южния полюс, и на екватора…

Да, не обръщайте внимание. Такъв съм си. Навремето имах късмет, че мъже ми преподаваха литература. Та търпяха изцепките ми. Особено, когато казах, че литературата не е наука. А е просто изкуство. Многостранно и сложно изкуство… Опитите да се вкара този безкраен свят в някакви простички формули, да се изясни по определени правила и на най-неграмотните, са опити да сведеш една картина до няколко кила боя и парче плат…

Сепвам се. Нямам време за мислене…

Но нещо ме подкустря, както казваше баба ми. Нещо ме пободва нейде из мислите, обаче засега не мога да го формулирам. А усещам, че е важно — твърде важно…

Мисля си аз това и слушам Марин Димчев, мисля си и…

— Димчев, благодаря! Наистина е така…

Той млъква рязко и аз осъзнавам, че току-що ме е питал дали може да му дадат кафе. Извиквам полицая пред кабинета и го изпращам за кафе в нашия кабинет, както вече наричам 36-ия…

А по коридора идва Каменов. Ако има илюстрация на израза „Върху крилете на успеха“ — той е това. Усмихнат, размахващ два диска в ръка…

— Добре, добре — спирам устрема му. — Сега ще видим и ще обсъдим. Задръж впечатленията си, нека всички видят…

Каменов, Манчев, Василев, Ангелов…

Гледам ги и си мисля, че и този път успяхме заедно. Кой в главната роля, кой диригент, кой в хора — но се получи. Защото съм убеден какво ще видим на записите. И вече зная дори защо е извършено убийството…

На компютърния екран се появява улицата. Разпознавам я, макар да изглежда мъртвешка, мрачна, някак си като част от Готъм сити…

Долу се вижда часовникът, който неумолимо показва изтичането на времето…

Шестнадесет часа… Седемнадесет часа… Осемнадесет часа… Деветнадесет часа…

Спираме записа…

— Да повторя ли? — питам. Но всички заговорват в един глас. Няма нужда от повтаряне — нещата са се избистрили, ако може да се каже така за една мръсна и кървава история…