Георги Коновски - Още четири нощи (Криминални истории, продължение на „Три нощи“)

Приятна особа, а… Модерна жена…

— Та тя разказала, че в семейство Димчеви проблеми нямало. Живеели си добре — но някак си като в общежития. Без деца, всеки затънал в работата, говорели си най-вече за утрешното ядене и за новините по телевизията…

— Ти описваш май две трети от семействата — не ме сдържа язвителността.

— Именно! Нищо особено, нищо различно…

— За бившия си мъж какво говорела насаме със Зара?

— Там е работата, че нищо…

— С племенничката му — и нищо?

— Точно така! Дори не го споменавала. Не само в присъствието на Марин, а и когато двете били тет-а-тет…

— Хм…

— Само един техен съсед — тоя, от долния етаж, каза, че вчера имало скандал. Чул шум, не разбрал какво говорят, но веднъж ясно чул името Симеон…

Така, така, така… Името на Симеон… Който Симеон преди два-три дни изчезнал от Дания, заминал за Лазурния бряг и повече никой не го е виждал? А днес е убита бившата му жена…

Само дето няма никаква логика да я убива… Никаква… Никаква…

Или има нещо, което не знаем?

— Василев, друго за Симеон да си чул?

— Толкова! Не е живял в тоя вход — преди с Мина са били в селото му, в Пиринци…

Известно село — квартал. Хубави къщи, хора, които работят и учат в града, а си живеят спокойно на два километра от шумотевицата. Хубаво село! Но не за млади жени, чиято G точка е в края на английското „шопинг“. Които искат шумни булеварди, големи молове, примамливи кафенета, барчета, много познати…

А коя млада жена не е такава днес? И дали това е била една от причините Мина и Симеон да се разделят?

Пак — към битовото ме тегли. Но дали няма да излезе някой крадец, убил случайно заварената собственичка на дома?

Няма как! Какво може да открадне от там? Защо да ходи въоръжен — крадците дори избягват ножчета да носят, не искат да си утежняват положението, ако случайно ги заловят? А и няма нищо откраднато…

Тогава?

Пак телефонът. От фирмата. Разбрали са всичко за картата. Ето го и обаждащият се… Приятел на един от касиерите. Почерпили се, обяснил му, че иска да подразни бивше гадже, взел картата и оня се съгласил да запише фалшиви данни. Смятал, че е само шега. Докато преди малко го информирали, че е уволнен като касиер. А утре трябва да се яви при мен в Управлението…

Така, така… Те ти факт! Знаем вече кой е звънил по телефона. Искал да отмъсти за нещо на Гергов. Каква злоба — отмъщение след толкова години. Но — името е вече факт. Който води до нови аргументи…

Информирам колегите за новите обстоятелства. Които хич не са нови, предполагахме ги. Но си е друго да има документално доказателство. Засега — за странна намеса в престъплението…

Гледаме се мълчаливо. Наясно сме — прекалено обикновено убийство. Прекалено…

Дори натрапчиво обикновено…

А, ако убиецът беше отмъкнал някое украшение или поне претърсил гардероба за скрити в чаршафите пари…

Отварям папката, пак чета протокола от огледа. Няма! Няма следи от претърсване, в чаршафите, положени грижливо в гардероба, са намерени петстотин лева, в една кутийка има два златни пръстена и чифт обеци… Не прилича на обир. Ама хич…

Каменов се изправя рязко и се втренчва в тъмнината зад прозореца. После се завърта към мен:

— От другата страна на улицата, точно срещу входа на кооперацията, има банка…

Така… Банка… Ама разбира се — банка! Как не се сетих досега…

— И? — питам насърчаващо.

— Камерата. Или камерите. Със сигурност имат камери. А те са насочени в периметъра наоколо. Банката има охрана, по всяка вероятност събират дисковете от наблюдението…

Поглеждам часовника. Минава полунощ. Нашето време…

— Тръгвай! Ако има проблеми — обади се, ще вдигна шефа. Искам записите. Внимателно ги огледай, не бързай…

Каменов излита. Щрака му акълът, щрака…

А телефонът ми пак звъни. Здравчев…

— Май попаднахме на нещо голямо. Колев беше в дискотеката. Има куп пияни, но и доста дрогирани. Не по масите, нито в сепаретата. Зад тоалетната е направена специална заличка за наркотици. Не е влязъл, разбира се, но от тоалетната всичко се забелязва. Просто ония са толкова нагли, че не се и крият. Стъклени маси, пътечки по тях, развеселени клиенти…

— Така, така…

— Не бързай! Не съм стигнал до черешката. Преди малко пристигна Марков. Влезе вътре, отвън се видя, че отива към Галерията. А Колев току-що ми каза, че го е видял в залата за дрогиране…

Само това ми липсваше…

— Дрогирал се?

— Не! Разговарял с някакъв там…