Георги Коновски - Още четири нощи (Криминални истории, продължение на „Три нощи“)

Ясно… Забелязал съм, че хората, пенсионирани отдавна, са много, много по-свежи и жизнени от тия, които сега излизат в заслужил отдих. Друго време ли е било, други настроения ли — но, въпреки малките пенсийки, тия хора са някак си постепенно свикнали с мизерията и успяват да оцеляват, че и да живеят. Пак въпреки ставащото наоколо. По-малко ли ядат, свиват нуждите ли, някога новите ли дрехи износват — но успяват да побеждават мрака в душите…

Сегашните пенсионери са като метнати в леден басейн. И са мрачни, някак си реалистично песимистични. Трудно свикват с нямането, трудно се вписват в сивия пенсионерски живот…

Мнозина имат някакви земи — градини, лозя. Помагат си, помагат и на децата и внуците си. И, въпреки това — разбират временността на оцеляването. Събират се, говорят си, обикалят центъра на града… Като сенките в Аид, за които разказва Одисей…

— Имат син и дъщеря. Синът е заминал за Германия. Там работи, там живее, май е взел и гражданство. Понякога си идвал за малко — така, на две — три години веднъж. Жена му е в града, занимавала се с децата. Дъщерята на старците е в столицата. Намерила си е важна служба и хич няма време за майка си и баща си. Гледа ги снахата им — тя им пазарува и понякога води на прегледи. Това е било преди бабата да падне на легло — вече повече от година. Старецът се опитвал сам да се справя, ама май…

— Гледам, че беше поподредено — един мъж не чисти така — казва Василев…

Каменов кима:

— Да, но един пенсионер го прави… Няма кой друг да му помага…

От вратата бавно, с извиване, изнасят носилките. Телата са покрити с одеяла, но краката са отвън. Към тях поглежда немладият мъж, който излиза от асансьора…

— Баба Кира? И дядо Трифон ли? — не толкова пита, колкото констатира. Ние не отговаряме, а той влиза в насрещната врата…

Носилките се понасят по стълбището — в асансьора няма място. Докторът минава край нас, стиска ми ръка и промърморва нещо. Със сигурност набива в канчето ми да не звъня, а да изчакам. Тръгват си тримата експерти, обещавайки да ми се обадят лично, когато са готови…

Познаваме се, знаем си спатиите, няма да са изненадани, когато след час или максимум час и половина, видят името ми са се изписва на дисплея на телефоните им…

Излизат и мъжът с жената. Униформен ги следва и остава пред вратата. Другият се подпира на перилата…

Ние влизаме обратно в апартамента…

Отиваме, разбира се, в кухничката. Каменов се промъква зад масата и сяда на дивана. Василев се подпира на малкия хладилник, Здравчев се намества до прозореца — любимо негово място винаги, аз вземам обикновен дървен стол и сядам.

— Е? — задавам доста неуместен въпрос. Но колегите ми не са за пръв път с мен и знаят — приканвам за мнения…

— Какво може да се каже така рано? — поглежда ме Здравчев, после пак вперва взор през отворения прозорец. — Бабата е убита. Това ясно. Дядото, по всяка вероятност, също…

— По всяка вероятност? — казвам. Но Здравчев е свикнал с маниера ми да го играя адвокат на дявола и спокойно продължава:

— Да, мъртъв е. Да, има удар. Но — кой? Кой го е нанесъл? С какво? Докторът намекна нещо, но не иска да каже какво мисли преди аутопсията…

— Прав е — обажда се Василев. — И аз си мисля някои неща, но без доказателства…

Каменов е нетърпелив:

— Какво толкова? Аз смятам, че е някой близък на семейството. Ключалката не е насилвана, вратата не е разбивана, дядото явно не е бил разтревожен… — и, ме поглежда. — Видях лицето му. Не личи да е бил в стрес, изненадан…

— И кого предвиждаш за убиец? — пита Здравчев…

— Нямам представа. Близък… Познат… Комшия…

Така…

Оглеждам се. Зад остъклената витринка на вградения шкаф има някаква тетрадка. Отварям я. Почти празна, листа не личи да са късани, на първата страница е записана рецепта за баница. Разтварям я и късам двата листа от средата. После ги деля на четири.

— Ето — подавам всекиму по едно, — пишете предположенията си, накрая ще видим…

Колегите ровят по джобовете за химикалки. С тия компютри и телефони отвикнахме да пишем. Но вадят по нещо и набързо надраскват по няколко реда. Събирам хартийките, сгъвам, слагам в задния джоб…

А сега…

— Каменов, оставаш тук. Огледай пак всичко. Експертите претърсваха, снимаха, но… Всичко! Дори кошчето в тоалетната…

Каменов кимва. Не му е първица. И добре разбира — необходимост е. Веднъж в подобно кошче сред… Добре, няма да казвам какво беше хвърляла жената, обаче именно там намерихме писмо, което ни отведе до убиеца…