Георги Бърдаров - Аз още броя дните

— Сега съжаляваш ли?

— Не, за нищо в тоя живот не съжалявам.

— Ами за убитите?

— Какво за убитите? Война е.

— Не те ли гризе съвестта, бяха избити толкова невинни хора? Някои от тях си познавал…

— Ако под гризене на съвестта имаш предвид да не мога да спя, да, гризе ме, не мога да спя. Вече и дрогата не помага.

— Защо?

— Сънувам ги.

— Сънуваш ги? Кои, убитите ли?

— Не, те са минало. Сънувам онези, които се молеха за живота. Беше животинско, гадно.

— Да ги убивате ли?

— Не, по дяволите, казах ти вече, война е. Гнусно беше да ги гледаш как пълзят в калта пред краката ти и се молят за живота си. Ужасно гадно, ако си пичага — ще умреш с достойнство, а няма да пълзиш и да се молиш.

— Много ли такива случаи имаше?

— Да. Гледаш го здрав, прав мъж, а напълнил гащите, лази на четири крака и се моли, имал жена, имал деца. Че кой няма?

— Убивахте ли ги?

— Тия плъхове с най-голямо удоволствие. Просто докато лазеха и се молеха, им пъхах дулото в устата и стрелях. Пръскаше се кръв и мозък, ставаше мазало.

— А жените молеха ли се?

— Хм… молеха се, но по-рядко, държаха се по̀ мъжки от мъжете.

— И какво ги правехте?

— Е как какво? Война е.

— В смисъл?

— Ами, предлагаха най-ценното си, тялото, някои опитваха да хитруват и да минат само със свирка.

— И?

— Ами, възползвахме се от това, дет’ дават, и после в зависимост как се е представила, я пращахме или горе в лагера, или я разстрелвахме на място. Имаше един изрод, дето се кефеше, докато някоя от тия му духа, да ѝ пръска мозъка и едва след това свършваше.

— А не се ли замисляше, че долу, в града, има много хора, които познаваш, с които си делил залъка си, които може би си обичал?

— Не знам… (Замислено, хваща се за главата) — Май не, сякаш бяха два различни свята, два различни Сараево. Онзи, в който израснах, остана далеч назад в миналото, този, по който стрелях, беше друга шибана реалност. Между двата нямаше нищо общо.

— Но все пак хората са били едни и същи.

— Не виждах хората, виждах само кръвта, а тя омагьосва, настървява. Виждах само пълзящите в краката ми мъже и разтварящите си краката жени, само и само да оцелеят, да запазят нещастния си животец. Бяха готови на всичко. Не можеш да си представиш каква сила и власт е това. Ти си Бог, можеш да му пожалиш животеца и след време той да те убие, а можеш да го накараш да ти лиже калните подметки, докато пикаеш върху чутурата му, и после да му пръснеш мозъка. Можеш да ѝ подариш живота, за да ражда после мюсюлмански копелета, някое от които един ден ще те причака на улицата в тъмното и ще ти забие нож в сърцето, а можеш да я разнасяш като кучка по плаца, да ѝ се изредите всички, докато тя пищи и се моли да я оставите. Всичко това е власт. Толкова е опияняващо — повече от алкохола, повече от дрогата, повече от всичко.

— Звучи ужасно.

— Война е.

— Не мислиш ли някога, че може да има възмездие?

— Възмездие? Къде? Горе на небето? Заеби тия глупости, брато̀, тука е всичко, и адът, и раят. Няма друго.

— Чувстваш ли понякога вина?

— Не, ние се биехме за справедливата кауза, за сръбщината, за християнството.

— Стигнахме.

Гласът му обра последните луфтове от отвореното сръбско е , докато бронята изстърга бордюра. Не беше добър шофьор, но беше добър преводач. Странен човек. Излъчваше излишна нервност и насилена приповдигнатост, почти на ръба на психопатията, но определено бе добър преводач. Странен човек наистина. Възслаб, висок, с дълги, леко къдрави коси, изпъкнали скули, чувствени, плътни устни, матов загар на лицето, дълги кльощави крака. Говореше бързо и въпреки че бе добър преводач, понякога се губех из акцента на българския му.

Влязохме в хладната коруба на Музея на войната. Намръщи се: знам, че му е неприятно да си спомня, но аз му плащам добре. Отвеждат ни в стаята с видеозаписите. Мизерничко е, като нашенски музей. Малко квадратно помещение с четири възстари компютъра. Карта на Босна и Херцеговина на едната стена. На другите — снимки от военното време. Разрушения. Страдание. Зареждат ни единия компютър и след малко почва интервюто. То е със снайперист, който е стрелял от хълмовете над града. Изглежда спокоен, сякаш разказва историята на друг човек. Опитвам се да вникна как можеш да стреляш месеци наред, да убиваш и сега да живееш, да говориш нормално. Гласът му е равен, спокоен, като пасторална картина. Опитвам се да го разбера — не мога. Говори за кръвта, която опиянява. Не ми се слуша повече, но затова, в крайна сметка, съм дошъл.