Георги Бърдаров - Аз още броя дните

Вдигна глава и погледна часовника — беше пет и седем минути. Ту ѝ се струваше, че минутите препускат като подивели, ту, че се влачат. Навън сирените продължаваха да вият, някъде далеч се стреляше. Погледна ръцете си. Сякаш ги виждаше за последен път. Завъртя халката, която Давор ѝ беше подарил. Не, не бяха женени. Щяха да го направят, но войната.

Почти нямаше миг, в който да е сама и да не си спомня ужасите. Ужаси, които нямаше да забрави до последния си ден. Първите разстреляни хора, които видя на централния площад, само няколко дни след като започна блокадата на Сараево. Най-дългата блокада на град в човешката история, 1395 денонощия, с 495 по-дълга от Ленинградската. Първите дни ги прекараха скрити в домовете си, без да смеят да приближат до прозорците. Постоянно имаше артилерийски обстрели. Сараево се намира в котловина, обградена от високи хълмове. От тези хълмове в продължение на 1395 дни и 1395 нощи снайперисти държаха под обстрел хората в града и непрекъснато падаше по някой убит.

Първите няколко дни мислеха, че тази лудост ще е само временна. Все още имаха ток и вода. Не излизаха от домовете, само гледаха по телевизията или слушаха по радиото изказванията на знайни и незнайни политици и военни. Всеки казваше нещо различно и обвиняваше другия. Сърбите — бошняците, че искат да се отцепят от Югославия; бошняците — сърбите, че вероломно са ги нападнали; хърватите обвиняваха вкупом и сърбите, и бошняците. И никой не се интересуваше за хората в града, за тези нищо незначещи хорица, които всеки ден умираха, които страдаха еднакво, независимо от етнос и религия. Лудостта бе обхванала всички.

Няколко дни след началото на обсадата все пак излязоха — нямаше как. (С Давор се чуваха ежедневно, войната го беше заварила при баба му в другия край на града. Телефоните все още работеха, та си говореха с часове. Ужасът измести всичко, но любовта ги държеше да не полудеят.) Определиха си среща при стария паметник до брега на Миляцка. И въпреки плача и забраните на родителите си, Айда тръгна — трябваше да види Давор.

Излезе на улицата. Смрачаваше се. Въздухът миришеше на изгоряло. Всичко изглеждаше нереално. Панелните блокове приличаха на мишени в стрелкови полигон, асфалтът бе надупчен и посипан с бетонни отломки и стъкла, не се мяркаха хора. Айда зави зад блока и в бързината се препъна в нещо.

Нямаше да го забрави никога. Наведе се и видя: беше труп на възрастна жена. Първият труп.

Изпищя и се свлече до жената. Не я познаваше, навярно беше някоя съседка, която не бе виждала. Първият труп… Задави се и повърна там, на асфалта. Избърса се набързо и се втурна към стария паметник. Стигна там за около десетина минути, без да чуе нито един изстрел. А беше минала по всички открити места. Господ ли бе с нея, дяволът ли?

А там Давор я прегърна, после я заведе до коритото на Миляцка. Изми внимателно лицето ѝ и докато тя се бършеше с някакви салфетки, Давор се замисли за тези, които стреляха. Какви са тези изроди, които стрелят по беззащитните хора в града? Няма ли в тях нещо човешко, нямат ли си майки и любими, няма ли кой да ги чака вечер, ами стрелят и убиват?

ИНТЕРВЮ

Квадратна стая, гола, почти без мебели, един прозорец, стол, лампа, бетонен под, тишина:

— Име?

— Сърджан Лукич.

— Години?

— Трийсет и три.

— Рождено място?

— Кошево… ъъъ, исках да кажа Сараево!

— Кошево?

— Кварталът, в който израснах. Пак е в Сараево.

— Къде ви завари войната?

— В Сараево, къде другаде. Ходил съм само два пъти с нашите до Адриатика, на море. Повече не съм напускал Сараево.

— Обичаш ли града?

— Ба’ли му мамата, не познавам нищо друго, освен Сараево. Сигурно ще рече, че го обичам.

— И къде те завари войната по-точно?

— По-точно ли? Ами, по-точно лочехме домашна ракия с двама авери, когато го съобщиха по радиото.

— Изненада ли се?

— Кой, аз ли? Не, рядко се изненадвам от нещо. Винаги съм една крачка напред. А и войната витаеше във въздуха. Вече знаехме какво се случва в Хърватска.

— Кога реши да се включиш?

— Не знам, може би в края на първия месец.

— Защо реши да се включиш?

— Може би от скука, а може и защото аверите се включиха.

— Не беше ли заради каузата?

— Ебем ѝ пичку материну на каузата. Не съм мислил тогава за каузата. Бях млад, наивен, кръвта ми кипеше, а и нямаше какво друго да правя.