Георги Бърдаров - Аз още броя дните

— Няма как. Никой не може да го разбере. Трябва да си врял в собствените си изпражнения, за да го разбереш. В буквалния смисъл. Вървим по моста Шехер — аз и Бобан, заедно сме от деца. По обяд, юли, жега, бързаме. Аз напред, а той зад мене. И му говоря, и му говоря… и по едно време се усещам, че той не ми отговаря. Обръщам се и викам: „Ей, Бобане!“ — и застивам. Бобан лежи на пет метра от мен, устатата му — раззината в някакво подобие на усмивка. Вътре блести железният зъб, дето му го туриха в седми клас, и челото му — сбръчкано от удивление, както когато го изпитваха по математика: нищо не разбираше тогава — и сега не беше разбрал. Над него — войник. Камуфлаж, автомат, насочен надолу, заглушител. Червендалест, потен, мустакът му засукан. Гледа ме и ме преценява. Аз прикляквам от ужас. Не казвам нищо. Само гледам дулото на автомата. Оня ме мери с поглед, все едно се чуди в кой момент да вдигне автомата. Чувам Миляцка и усещам как стомахът ми се обръща. Нищо не мога да направя, в капан съм. А оня почва да се хили. Разкопчава си панталона, държи ме под око… — и почва да пикае върху трупа на Бобан. И се хили, мамка му, хили се като луд. Гледам как струята шурти в раззинатата уста на Бобан, а оня вдига автомата към мен. И аз се насирам, брат. Насирам се, усещам лайната в гащите и как полепват по бедрата ми. Оня си закопчава панталона и сваля предпазителя. Затварям очи и си спомням мама. На село, в Бръчковица, носи тава с домашна баница. И в тоя момент пада снарядът. Отварям очи. Оня лежи разполовен над мокрия труп на Бобан. А Бобан сякаш продължава да се смее. Пада втори снаряд и аз пропадам. Вися наполовина от моста, заклещен между две отломки. И така изкарвам няколко часа. А е юли, жега тропическа. И усещам как лайната възвират в гащите. Усещам го, както сега те усещам теб.

Пресяга се, хваща ме за лакътя и се разревава.

„Трите шишета“ постепенно се пълни с хора. Стели се цигарен дим, потни изпарения, мирис на кюфтета, остър дъх на сливовицата, на дамски парфюми. Лакираните дървени маси блестят, полилеят подрънква от нахлуващия през вратата вятър. Шарен свят — от юпита до обикновени пияници. Вратата е с две блъскащи се крила, като в американските барове. Едната скърца пронизително при всяко блъсване. А гласът на Владо продължава да се носи над главите ни: J nisam prosjak al’ lubav molim, ni zanesenjak svojih poema, zbog jedne zene koju ja volim, zivim taj zivot poput boema 8 8 „Аз не съм просяк, но прося си любов, нито съм наивен със своите поеми, но за жената, която обичам, живея тоя живот като бохема“. .

— Прав си — казвам. — Прав си. Исках да напиша нещо силно, истинско, нещо против това безумие, но не съм го преживял.

Понечвам да се изправя, но Зоран ме натиска обратно. Сядам, отпускам се на стола. Зоран поръчва третата ракия.

— Ще го напишеш брат — казва, — ще го напишеш, след като го чуеш. Ще го разбереш и напишеш.

Носят ни ракията. Чукваме се, отпиваме, въздъхваме. Хубаво е. Заливат ме топли вълни, отпускам се и си мисля, че животът може да има някакъв смисъл.

— Изпитвал ли си някога страх, ама истински страх? — пита внезапно Зоран.

— Ами да, кой не е, като дете.

— Не те питам за тогава, питам те за сега. Изпитвал ли си оня вледеняващ страх на средната възраст, когато вече си разбрал колко е безсмислено всичко и как ние сме просто поредното нищо незначещо винтче в системата? Оня страх, който свива гнездо в стомаха ти и мъти там пилци след пилци, кое от кое по-страшни и черни?

— Да — отвръщам. — От известно време съм постоянно така. И една тревожност…

— Да, да, да. — Очите на Зоран светват. — Точно това имах предвид. Тревожност! Ей така живяхме четири години. Лягахме и ставахме с тая тревожност. За секунда не можеш да се отпуснеш. Нямаше как. Ядеш, сереш, тичаш и тя е като сянка, плътно до теб. Ебеш, брат, а мисълта ти е в снарядите и дали няма точно сега да почнат да падат. Всичко правиш като за последно: ядене, пиене, ебане. Ама не като за последно в смисъл с кеф и наслада, а като за последно, след което няма нищо друго.

— Не знам какво да кажа — промърморвам объркано.

— Не казвай нищо — казва той. — Всички се опитвахме да живеем. Сякаш за да им покажем на ония, че няма да се дадем. Някои заведения превърнаха мазетата си в бомбоубежища и продължиха да си бачкат. Ние бяхме кръгът „Трите шишета“. Ей на тия същите маси сме седели, докато навън трещят снарядите, и сме спорили за Ницше и Шопенхауер, и сме обсъждали Хесе и Оруел, и сме писали стихове, и сме ги пели с китарите, надвиквайки грохота на оръдията. Само за да покажем, че сме живи, че сме по-силни от тях. Бяхме шестима, аз, Пищялката, Пикасо, рисуваше чудно, имаше вече няколко международни награди преди войната, Чорлавия, абсолютен алкохолик и гений, негови композиции се изпълняваха от Белградската филхармония, Златко, с него сме още от деца заедно. И Вуча. Вуча лудия. Най-странното същество по време на обсадата в Сараево. И знаеш ли колко от нас оцеляха?