Георги Бърдаров - Аз още броя дните

Давор понечи да каже нещо, но Айда сложи пръст на устните му. Самотна лампа пръскаше сребриста светлина, някъде далече отекваше тропот на влак, петли се обаждаха като за последно, миришеше на вечерна влага и прясно окосена трева. Тръгнаха по стълбите нагоре към втория етаж. Там Айда бутна скърцащата и подута от влагата врата, щракна ключа и светлината от голата крушка огря стаята. Изрисувани цветя пълзяха по някога жълтеникавата, а сега избледняла като живота в селото стена. От старите черно-бели снимки, наредени по нея, гледаха бодри, тъжни, сериозни лица с чертите на Давор. Айда затвори вратата. Отиде при леглото, отметна завивката, а после загаси лампата. Обърна се към Давор и съвсем тихо каза:

„Ела, Даворе.“

Откъм улицата изтрещя мотор, някой пееше и се смееше с пълно гърло. Щурците се надсвирваха, чу се далечен лай. Давор пристъпи към старото легло с металните табли и нарисуваните по тях лебеди, с мириса на нафталин, с плътния грапав чаршаф.

После дълго, много дълго лежаха голи, хванати за ръце и с погледи, приковани в маслената белота на тавана, по който пробягваха светлините от преминаващите по улицата автомобили. Лежаха уморени, щастливи, съучастнически, заслушани в дишането на другия и затихващите шумове откъм улицата.

Давор пусна водата в тоалетната и се върна при Айда в кухнята. Паниката вече я обземаше и тя седеше на края на дървения стол, с ръце, подпъхнати под бедрата.

— Тук съм, слънце — каза. — Какво искаше да ме питаш?

Тя го погледна и премести с треперещи пръсти един кичур зад ухото си. Предишната ѝ решителност се беше стопила.

— Какво ще трябва да вземем? — попита тя.

— Не знам — отвърна той, — трябва да е съвсем малко.

— Е, поне някаква чанта.

— Чанта?

— Да, пътна чанта. Или сак.

— Не мисля, Айда — каза той меко. — Трябва да са ни свободни ръцете, не знаем какво може да се случи. Каквото и да вземем, трябва да е по джобовете ни, документи, пари, малко бельо, малко храна.

— Само толкова?

— Само толкова. Всичко друго само ще ни пречи.

— Добре, ще ида да видя бельото ни и ще направя сандвичи.

Стана и решително тръгна към тяхната стая: смелостта ѝ се беше върнала. Силна жена бе Айда.

Давор я улови за лакътя, притегли я към себе си и я целуна. Усети мириса ѝ и въпреки ситуацията, това го успокои. Тя отвърна на целувката му, после влезе в стаята.

Стаята им беше скромна: двойно старовремско легло с дървени табли, два стола, малка полирана кафява тоалетка с огледало, скрин, неизменният гоблен на стената, масичка с нейните бижута и лампи от двете страни на леглото. Белите щори бяха плътно спуснати и я скриваха от света навън. Айда отвори скрина. Дрехи, книги, някои от тях още неразопаковани, останали така, още откакто се беше преместила тук. Година преди това родителите ѝ се бяха пренесли при баба ѝ в бошняшката част на града, а тя дойде тук при Давор. Замисли се колко отдавна не бе чела, а това беше едно от най-големите удоволствия в живота ѝ. Книгите бяха другият свят, истинският свят, не измислен като този, в който ѝ се налагаше да живее. Светът, в който имаше морал, чест, доблест, рицари, истинска любов и истинска смърт. А тук всичко бе фалшиво, измислено, купено и продадено. Не и любовта им обаче. Тяхната любов нямаше да я купят. Толкова хора се опитаха да ги разделят, откакто започна войната. Непрекъснато някой убеждаваше Давор да избяга и да се спаси — като сърбин нямаше да има проблеми. Сега можеше да е на хиляди километра оттук, да е с друга жена, да има деца, да е спокоен и щастлив и само някъде в далечината на спомените да е останала тази безчовечна война. Давор можеше, но не го направи. Дори и тя го убеждаваше, когато ежедневието им се превърна в ад. Беше през зимата на деветдесет и втора, студ, глад, мрак и постоянна стрелба откъм околните хълмове. Вече беше ясно, че никой няма да спре това безумие, че никой не се интересува от хората в града — медиите бълваха глупости, а хората умираха всеки ден. В онези дни избухна и най-големият скандал помежду им: скараха се заради религията. Дето уж трябва да събира хората, да ги прави по-добри, по-хуманни, по-близки до съвършенството и до Бога. А същата тая религия вече разделяше семейства, приятели, влюбени и убиваше невинни.

Тогава бяха ходили да видят болната ѝ леля и се прибираха на здрачаване. Улиците на Сараево тънеха в миришещ на разлагаща се плът ноемврийски сумрак. Вече наближаваха блока — трябваше да пресекат само една детска площадка. Разминаха се с някакъв мъж, който водеше за ръка малко момиченце, а то стискаше шарена топка. Човекът буквално влачеше детето и лицето му бе изопнато от страх. Момиченцето изпусна топката и изпищя: „Топката, татко, топката!“. „Майната ѝ на топката, Вера — избухна мъжът. — По дяволите топката! Почти стигнахме.“ Топката отскочи от бордюра и затупка към детската площадка.