Георги Бърдаров - Аз още броя дните

Всичко в Давор се бунтуваше срещу безумието на тази война. Всеки удар на часовника се забиваше в сърцето му като габърчетата, с които някога майка му закнижваше с оризова хартия прозорците през лятото, за да не влиза слънцето и мебелите да избеляват. Сега имаше нужда от слънце.

Влезе в тоалетната — трябваше да остане за малко насаме. Отпусна се с облекчение на тоалетната чиния. Беше нервен и от няколко дни имаше постоянно разстройство.

— Даворе, Даворе — извика Айда отвън.

— В тоалетната съм, Айда.

— А, добре, исках да те питам нещо.

— След малко излизам.

— Няма проблем, не е толкова спешно.

Обичаше мелодията на гласа ѝ. Още от детската градина беше като омагьосан от тази мелодия. Айда пееше красиво и като запееше — в очите ѝ грейваше пламъче. Можеше да я слуша с часове. Често, като останеха сами, я молеше да му попее. Тогава затваряше очи и сънуваше наяве световете, към които го отвеждаше нейният глас.

Както поеха заедно за първия си ден в детската градина — така тръгнаха заедно и за първия си ден в училището. Щяха да бъдат в един клас и, разбира се, веднага седнаха на един чин. Е, после ги разместиха: нея я настаниха по-назад, тъй като беше висока, но все пак първия учебен ден го изкараха на един и същ чин — заедно, както щяха да бъдат заедно и във всички първи неща в живота си.

Първият им истински път. Лятото на осемдесет и шеста, веднага след световното в Мексико. Давор беше прекарал цял месец пред телевизора — световното беше най-важното събитие за годината. След края му (в който неговата любима Аржентина с гения Диего Марадона спечели титлата) заминаха с Айда при баба му в Покровице. Намираше се на река Неретва, съвсем близо до Мостар. Едно от най-хубавите кътчета в Босна. Щяха да прекарат там две седмици. Дядо му по майчина линия бе починал отдавна, баба му живееше сама. Беше силна жена. Тя първа нареди на семейството да не им се месят на Давор и Айда, когато пораснаха. Вярно, хората живееха заедно, работеха заедно, учеха заедно, заедно пиеха в едни и същи кафани, но разликата в религиите си оставаше. На баба му обаче ѝ трябваше само едно гостуване в Сараево, само час, прекаран с порасналата Айда, за да реши, че това стабилно и умно момиче ще бъде истинска опора за внука ѝ. Още тогава Айда излъчваше сигурност. Затова баба им забрани на всички да се бъркат на младите.

Не така стояха нещата в семейството на Айда. Колкото повече растяха двамата, толкова повече растяха и страховете на родителите ѝ. Като по-млада религия ислямът е по-консервативен, по-фанатичен. Според Корана мюсюлманин може да се ожени за немюсюлманка, тъй като се предполага, че ще наложи религията или най-малко обичаите и традициите на съпругата си. Ала е абсолютно забранено на мюсюлманка да се омъжва за немюсюлманин, тъй като много трудно ще опази религията си. Сякаш религиите са различни! Харесваха Давор и семейството му, но се притесняваха какво ще стане с връзката им и как Аллах ще погледне на това. Нищо че напоследък го бяха позабравили, както и Аллах беше забравил тях. Бог вече Го нямаше на това злокобно място, а заедно с него си заминаха и птиците. Едно от най-страшните неща в обсаденото Сараево — изчезнаха птиците. И когато не стреляха снайперистите, в града се настаняваше неестествена тишина. Нямаше птици. Бяха отлетели сякаш завинаги. Никой не разбра кога си заминаха. В първите месеци се разпръскваха с диви крясъци, когато започваха артилерийските обстрели. А после всичко стана тихо. Много тихо, като в гробище.

А през далечната осемдесет и шеста година всичко беше различно. Птиците си пееха, лятото беше топло и безгрижно. Особено за две осемнадесетгодишни хлапета, за които животът тепърва започва.

Слязоха от влака под жаркото августовско слънце. От нагретите релси струеше топлина и се носеше натрапчивата миризма на траверси. Давор вдиша с пълни гърди. Обичаше си селото. Беше си селско момче, нищо че се роди и израсна в столицата. Само тук, на село, душата му се разсъбличаше и оставяше да съхнат на припек всичките му проблеми, притеснения и ядове, а той отново ставаше едно шестгодишно хлапе, което лети с велосипеда по главната улица и разгонва гъските.

Спуснаха се по тясната пътечка, която водеше от малката гара към първите къщи. Зад гърбовете им под призрачната сянка на водонапорната кула пасяха няколко сиви магарета. Някога Давор си имаше едно любимо магаренце: беше кръстено на него. Прибираше го вечер към къщи и по пътя му разказваше за училището, футболните мачове, отбелязаните голове и градските момичета.