Георги Бърдаров - Аз още броя дните

После всичко стана за секунди. Детето изписка, отскубна се от баща си и се затича след топката, бащата замръзна, Давор пусна ръката на Айда и понечи да се спусне след момиченцето — и точно тогава отекнаха изстрелите. Първият куршум улучи детето в рамото — то размаха ръце и падна. Давор застина, после отново тръгна натам. Зад гърба му Айда му изкрещя да се връща. Момиченцето плачеше и протягаше ръчичка към него. Никога след това Давор нямаше да забрави тая ръчичка. Следващият куршум беше в корема на детето, после още един в челото, и лицето на момиченцето потъна в кръв. Толкоз. Бащата се хвърли натам, отекнаха още два изстрела и после тишина. Смразяваща вселенска тишина.

После Айда не можа да се успокои часове наред и обвиняваше и него, и неговата религия, и неговите хора. Но негови ли бяха тези хора и негова ли беше тази религия се питаше пък той и дълго след това сънуваше потъналото в кръв дете.

Айда също я притискаха техните. Цялата им мюсюлманска общност я настройваше срещу Давор. Непрекъснато ѝ обясняваха какви са изроди сърбите и как той ще я предаде, или още по-лошо — ще я заколи, докато спи. Единият ѝ чичо, който вече беше загубил и двете си деца, дори я зашлеви и я нарече християнска пачавра. А после стана страшно: баща ѝ скочи да я защити и двете семейства се хванаха за гушите. В буквалния смисъл.

Бяха се събрали уж да отпразнуват годежа на братовчедка ѝ Хатидже. На годеж като на годеж: много ядене, много пиене, а и годеникът не беше случаен — син на имама. Айда много се радваше за Хатидже — тя беше свястно момиче и от малка само за сватба си мислеше. И уж всичко си вървеше нормално, но после алкохолът замая главите на мъжете и те се захванаха с Айда. За връзката им с Давор, разбира се — нищо че всички ги познаваха от деца. Чичо ѝ се развика, че това ще е черно петно върху целия им род. Каза, че ако тя не се вразуми и че ако и баща ѝ не може да я вразуми, ще се наложи някой друг да го стори. И без това вече имали някого предвид за нея, стабилен, свестен и от правата вяра. А имамът нареждаше ли, нареждаше как Пророкът никога няма да прости това предателство, как Айда ще гори в ада, задето е опетнила и предала вярата си, и как такива като нея в арабския свят ги влачели голи из улиците, преди да ги пребият с камъни. И когато брат му просъска, че било по-добре да я ръфат кучетата по Миляцка, отколкото да зачерни целия им род, баща ѝ обърна масата и се нахвърли върху него. Скочи и Риаз. Захвърчаха чаши, чупеха се чинии, сипеха се проклятия, псувни, закани. Някакъв непознат беше хванал Айда и през цялото време ѝ обясняваше, че всичко това е защото се е превърнала в християнска курва, а с такива те знаели как да се разправят. Айда така и не разбра кои са те .

И тогава се намеси майка ѝ. Разкрещя се, както никой не я бе чувал да крещи. Стоеше в средата на стаята и крещеше. Каза, че четиримата сега ще си излязат от тази къща, че повече никога няма да стъпят тук, но че ако някой продължи да хули детето ѝ, е способна да го убие. Излъчваше такава непоколебимост и такава сила, че вцепени всички. Тогава братовчедът Сиркун, братът на Хатидже, извика, че никога нямало да предаде вярата си като някои, но няма да позволи в къщата им да бият и да заплашват роднините му. Помогна на баща ѝ да се изправи, после ги изпроводи до външната врата. Риаз повика такси и докато го чакаха, баща ѝ се разплака. Никога не го бяха виждали да плаче. Това беше най-страшната присъда за Айда.

Да, всички и всичко беше против тях, но те удържаха. Изправиха се срещу целия свят, за да защитят правото си да се обичат. А сега оставаха по-малко от три часа и половина.

Айда приготви малко бельо и чорапи за него и за себе си, поразрови се в сандъчето с бижутата, но не взе нито едно от тях.

ИНТЕРВЮ

Двор на джамия, квадратен, бетонен, сив, безличен, тъжен, Бог отсъства тук, стол, статив, осветление, камера, пустота.

— Име?

— Вахид. Вахид Халилович.

— Възраст?

— Четиридесет и седем.

— Откъде сте?

— Мишковци, на двайсет километра от Сараево.

— Къде бяхте през войната?

— Къде ли не.

— Уточнете все пак?

— Бях известно време в Сараево през обсадата, ужасно време, не искам да си спомням. Бяхме всеки ден като на стрелбище, подвижни мишени, само дето не знаехме кога ще уцелят нас.

— И все пак оцеляхте?

— Да, имах късмет, ако това може да се нарече късмет.

— Защо?

— Белезите ще останат завинаги. Постоянно ги сънувам.