Георги Бърдаров - Аз още броя дните

Дръпна още два пъти от цигарата. Наоколо все още бе нереално тихо и спокойно, но миризмата… Трудно може да се опише на какво мирише обсаденият град. Онзи мирис на застояло, на мухъл във влажно мазе, в което никой не е влизал от години.

Давор стана и продължи плътно покрай блока. Толкова неми прозорци. Изпочупени стъкла, ръждясали дограми, откъртена мазилка, останала неприбрана посуда, легени, бидони за зеле, счупени, прашасали бутилки и надупчени като с белези от шарка панелни стени. Балконите висяха тъжно, откъснати наполовина от снарядите… — тези увиснали балкони го плашеха най-много, може би защото от дете обичаше да седи на терасата и да гледа света. Сега кварталът приличаше на изоставено гробище.

Зави зад блока и забърза: тази страна беше открита и тук куршумите поразяваха по-сигурно. Допуши цигарата, хвърли я и я стъпка. Задуха вятър, стана студено.

Студът… Беше в първи клас, когато в последния учебен ден преди коледната ваканция ги закараха на пързалка на хълма над Гръбавица. Дотогава беше ходил само с баща си, но то се случваше рядко. Майка му беше притеснителна жена, трепереше над него и не го пускаше много-много навън през зимата. Само че тогава ги закараха от училище и тя се примири. За Давор всичко през този ден си беше магия. Скоростта, с която се спускаха шейните, падането в преспите, вятърът, който щипеше бузите, хрущящият под гумените ботуши сняг… По едно време учителката си тръгна с другите деца и на пързалката останаха само той, Бошко и Туце. Бошко и Туце обаче живееха в блоковете отсреща, та затова учителката ги остави, а пък Давор тя чисто и просто го забрави. Пързаляха се до мръкнало и тогава дойде бащата на Туце да го прибере. Изненада се, като видя Давор. Попита го къде живее и знае ли как да се прибере и Давор се паникьоса. Първо си помисли колко ще му се карат техните, а после се сети, че си няма представа как да стигне до дома. Издекламира с треперещ глас адреса си и бащата на Туце го откара със заставата до тях. Майка му щеше да го пребие. Беше премръзнал, не си усещаше ръцете и краката — само заради това му се размина. Преоблякоха го, намъкнаха му няколко пуловера, натопиха краката му в леген с гореща вода и морска сол. Стана му хубаво и топло и може би тогава за първи път усети колко уютно е да си си у дома.

Стигна до ъгъла на блока и по някакъв стар навик се облегна на стената. Точно така заставаше, когато играеха на криеница. И очите му отново се наляха със сълзи. Даде си сметка, че истинското щастие се крие в тихото и еднообразно ежедневие, в което сякаш нищо не се случва.

Минава два през нощта, а в „Трите шишета“ е все така пълно и шумно. Не бях очаквал нощ като тази. Но колкото повече слушах Зоран, толкова по-ясно ми ставаше, че от дълго време съм се стремял точно към тази вечер. Аз и Зоран сме от двете страни на лудостта. С всяка изпита чаша аз изтрезнявам от това, което чувам, с всяка изпита чаша Зоран се напива и се разкрива. Сигурно е ужасно да таиш толкова дълго в себе си нещо, а накрая да дойде един непознат и да го отключи. Няма случайни случайности — то е трябвало да бъде отключено. А тази вечер ключът бях аз.

— Да, бяхме шестима — казва Зоран. — Пищялката, ех, Пищялката! Първият човек, когото открих в този свят, след нашите, а може би и преди тях. Това е първият ми спомен въобще. Пълзя, прехвърлям се през прага и се озовавам на балкона. Блъсва ме юнското слънце, на две и половина съм, а на отсрещната тераса — Пищялката… Като поотраснахме, си го спомням как тичаше около блока и вдигаше невъобразим шум с една панаирджийска пищялка. Беше храбрец — въздъхва. — По време на най-ожесточените бомбардировки, когато ние се крием под масата, пием, псуваме и се молим на Господ едновременно, той изскача навън, разгърдва се, надува оная същата панаирджийска пищялка и крещи: „Тук съм бе, идиоти, тук съм, пичку ви материну, шибани идиоти, не можете да ми затворите устата, а?“. Не бяхме кой знае колко близки приятели, но се засичахме все на важни кръстопътища в тоя живот. Като кандидатствахме след седми клас за гимназията, се паднахме на един чин и изкарахме изпита благодарение на пищовите, дето той ги беше натъпкал по всичките си джобове. В казармата пак се засякохме и се бранехме дружно от старите пушки. И тук, в „Трите шишета“. Беше пройдоха, хаймана, но не хулиган. Баща им ги беше изоставил. В ония времена не се говореше много за разводи, та във входа се твърдеше, че уж заминал по работа в Африка, но така и не се върнал. Майка му се ожени втори път и Пищялката го гледаше баба му. Всъщност той си се гледаше сам. Израсна по улиците, с всичко се оправяше. Четеше много, беше любопитен. Искаше да пише, но не знам, май не му стигна времето. А иначе корав, жилав като дрян. Нищо не можеше да го уязви. Имаше само една слабост: обичаше животните. За хората не милееше така, както за животинките. Видеше ли някой да стреля с прашка по врабците или някой да цели котки и кучета със стрелички с карфица на върха, полудяваше. За едно ударено бездомно куче или котка човек пребиваше. Един ден до старата тухларна някакво коте не знам как се беше озовало на върха на една изоставена подир срутването на сградата метална колона. Тънка колона, от двете страни стърчат също толкова ръждиви стъпала, а на върха — плоска платформа. И там котето мяучи жаловито. Отдолу вече се е събрала тълпа. Но никой нищо не смее да направи, защото колоната — висока колкото шестетажна сграда. По едно време се появи Пищялката. Разбута хората и почна да се катери. Като маймунка. Ръка, крак, ръка, крак, метър след метър. Отдолу всички сме затаили дъх от ужас. Едно грешно движение и се размазваше на бетона долу. Той обаче стигна догоре, взе внимателно котето и слезе. Всички избухнахме в аплодисменти. После това коте се привърза към него. Ходеше подире му като куче. Навсякъде бяха заедно. Една сутрин го намериха отзад желязното бунище отровено. Не стана ясно дали някой нарочно го направи, или то беше яло от отровите за плъхове. Пищялката плака часове наред. Не плака така и за майка си, която се спомина година по-рано, но за котето рева няколко часа.