Георги Бърдаров - Аз още броя дните

Зоран млъква, отпиваме от ракията. Хората край нас пият, пеят и танцуват. Блъскат се чаши, табли, сервитьори, трака посуда. Уютно, мамицата му, уютно. У дома сме си, а и Владо продължава, сякаш никога няма да спре: Ja sam jedan od mnogih s gitarom 9 9 „Аз съм един от многото с китари“. .

— Отиде си съвсем нелепо — подхваща отново Зоран. — На втория месец от блокадата. Взривила се сграда в центъра, бил наблизо, влязъл да помага. Измъкнал и спасил немалко хора. Чул обаче някакво жално кучешко виене откъм мазетата и веднага се спуснал натам. Без да му мисли. Куче. Затиснали го отломките. Почнал да разчиства с голи ръце. Измъкнал го, но кучето от уплаха взело, че го ухапало по крака. Не обърнал внимание. Къде ти внимание за такива дреболии по това време. Разви инфекция, гангрена ли, бяс ли. Беше се изгубил няколко дни. Дойде един негов съсед да ни съобщи. Изгорял през нощта от температура, а на сутринта предал Богу дух.

Отново млъква, после рипва, взема чашата и ме хваща за ръката.

— Ела да ти покажа нещо — казва.

Тръгваме между танцуващите в сумрака двойки. Стигаме бара.

— Пешка — вика Зоран. — Дай ключа.

Пешката тъкмо бърше с бавни, ритуални движения една бирена чаша. Поглежда ме под гъстите рунтави вежди. Не казва нищо. Бърка под барплота и подава един ръждив ключ. Зоран го взима. Води ме. Завиваме зад бара. Отдясно е вратата за тоалетната, отляво друга — дървена и грапава. Зоран пъха ключа, вратата поддава с тежко скърцане. Запалва една слаба, пръскаща немощна светлина крушка. Влизам и аз. Мирише на влага, на застояло, на мокро, на мухлясало дърво. Квадратно помещение, каменен под, много вещи по метални стелажи, малки трикраки дървени столчета.

— Ей това беше убежището — казва, — тук се криехме при най-свирепите удари по града. Колко безпаметни часове съм прекарал тук, ако знаеш.

Млъква, взема нещо от стелажа пред себе си, обръща се рязко към мен.

В каменната утроба писва панаирджийска пищялка.

Изпускам чашата, тя тупва на земята, без да се счупи, а ракията се разлива към стената по наклонения под.

Айда изчака стъпките му да заглъхнат надолу по стълбището. Чувстваше се безкрайно уморена от постоянния страх дали Давор няма да си тръгне и от непрекъснатото усещане за вина, че той остана тук заради нея. Виждаше обвинението в погледа на майка му и баща му, на роднините, на приятелите. Сякаш му беше подписала смъртната присъда. И това усещане, че е сама… Да, силна жена беше, но всяка сила си има предел. При всяко хлопване на вратата умираше от страх, че той си отива , а в същото време тайно в душата си се надяваше наистина да си иде: щеше да свали планината от гърба ѝ.

Напоследък често повръщаше без видима причина. Отначало си помисли, че е бременна, но после разбра, че е от преумората. Трудно спеше, не мигваше по цели нощи. Давор поне пиеше и алкохолът го замъгляваше, та успяваше да заспи, но не и тя. И в тези смразяващи, дълги, безсънни нощи много пъти се беше замисляла за самоубийство. Давор бе устроен по друг, по-простичък начин: никога не се колебаеше — дори когато бъркаше, пак вървеше право към целта. В него нямаше и грам съмнение, че е постъпил правилно, както никога не се беше съмнявал, че я обича и иска да е с нея. Въобще за него светът беше черно-бял. А тя винаги се колебаеше, никога не беше сигурна какво точно желае. Веднъж Давор ѝ каза, че много трудно се живее с такъв човек, защото само тя си знае какво иска, а той трябва да гадае. Само че не беше прав: тя също никога не беше убедена какво точно иска. Така беше и с тяхната връзка: той никога не се съмняваше, тя — винаги. Не че не го обичаше, но мисълта да се обвърже с него завинаги — и то от съвсем млада — я плашеше. За нея светът не беше просто устроен, какъвто беше за Давор.

Чу, че майка му и баща му се карат в стаята си — май за това негово пиене — и точно в този момент иззвъня телефонът. Айда почака да види дали Лада или Далибор ще дойдат да вдигнат, но те явно не го чуваха — продължаваха да се карат. И когато телефонът иззвъня за трети път, Айда пристъпи колебливо към високата кръгла масичка, върху която стоеше старият апарат с шайба. С телефоните беше като с тока — заради постоянната стрелба връзка имаше само от време на време.

Айда запали свещта, която държаха до телефона. Затвори очи, опита се да се концентрира и вдигна слушалката.

— Ало — каза, а гласът ѝ трепереше, както трепереха и ръцете ѝ.

— Айда — беше Самира и на Айда ѝ се сви сърцето. — Айда, слънце, колко се радвам да те чуя, мислех, че телефонът пак е прекъснал.