Георги Бърдаров - Аз още броя дните

Мина край някогашния си дом, остави там, каквото беше купила за майка си и баща си, и се прибра тук. Изкъпа се и се зае да сготви. Но когато изсипа месото от вестника върху синкавия плот на мивката, видя сякаш вътрешностите на онази жена. Бяха абсолютно същите, хлъзгави, слузести, кървави.

И миришеха по същия начин.

Проследих с поглед пълзящата към стената ракия. После погледнах нагоре и там, докъдето лампата осветяваше стената, видях рисунка с въглен. Маса и шестима мъже около нея. На масата — бутилка, чаши, свещ. Докато оглеждах лицата на мъжете, чух Зоран да казва зад гърба ми:

— Пикасо. Най-светлата личност между нас. Неразбран. Неразбран и тъжен от малък. Баща му беше монтьор, а той — художник. Нежна душа. От дете му се подиграваха и го тормозеха. Всички смятаха, че е гей. Баща му, собственият му баща, го презираше. Често му подвикваха: „Ей, педал“. Страдаше вътрешно. Страдаше много. Никога не се защити. Не беше в природата му. Неговата самозащита бе рисуването. Не разбирам много от това изкуство, но казваха, че е талантлив. Когато го подиграваха в училище, мълчах. Исках да го защитя, но мълчах, за да не се различавам от масата. Признаха го чак като студент. По-скоро тогава го оставиха на мира. Знаеш как е на Балканите: правим се на мачовци и различните не ги приемаме. Нямаше много приятели, всъщност никакви приятели нямаше. Въобще не се вписваше и в кръга „Трите шишета“. Доведе го Пищялката. Не знам как се бяха сприятелили, но Пикасо някак си пасна сред нас, групата откачалки. Говореше малко, но винаги на място. През повечето време се усмихваше. И рисуваше. Дори и тук. Ние пием. И той пие. Пиеше много. Цигарата не му излизаше от устата. И все скицираше нещо. Седмица преди да почне обсадата, получи някаква голяма международна награда в Швейцария. Конкурсът бил посветен на Пикасо — оттам дойде и прякорът му. Не му се радва дълго. Дотогава всички му викаха педал, ама като замина за Женева да си вземе наградата — всички го признаха. Прослави нашата Босна. Сякаш бяхме спечелили Евровизията: медиите бълваха постоянно новини за него. След това започна блокадата. Пикасо не се беше върнал още. Бяхме сигурни, че никога повече няма да го видим, само от време на време се сещахме за него и толкоз. И един ден в началото на септември — посред бял ден, когато имаше затишие — вратата на „Трите шишета“ се отваря. И се появява Пикасо с един огромен куфар, а в него… Бекони, деликатеси, сирена, бутилки вино, уиски. А ние сме умрели от глад: от месеци сме само на супа от коприва и картофи, в най-добрия случай. Такова пиршество настана, че винаги ще го помня. А Пикасо седеше отстрани, усмихваше се и рисуваше. Така се върна при нас. Един ден го питам: „Абе, Пикасо, защо не си остана там, в Швейцарията?“ — а той клати глава и се усмихва по неговия си отнесен начин. „Не можах, Зоране“ — вика. А аз вдигам вежди. „Как така — викам, — защо не можа? Не знаеше ли какъв ад е тук.“ Спря да се усмихва. „Не можах — вика, — босненец съм. Копнеех за нашето босненско слънце. Там е спокойно, но е студено и чуждо. Аз съм си за тук. Тук съм роден.“ Остана и продължи да прави това, което умееше най-добре: рисуваше. По време на най-ожесточените бомбардировки вземаше скицника и излизаше да рисува. Викам му: „Защо бе, човек? Знаеш ли колко снимки и филми има за тия бомбардировки? За какво са ти тези рисунки?“. „Това — ми вика, — е моят протест, Зоране.“ И пак взема скицника и хайде под снарядите. Така го и убиха. Седнал на едно срутище да рисува. Около него хвърчат куршуми, март месец, пролет, земята тъкмо се събужда. И идва тука някакъв санитар, защото Пикасо повтарял само: „Трите шишета“, „Трите шишета“. Другите ги нямаше тогава, само аз бях тук. Грабнах палтото и след санитаря. Пикасо беше ранен смъртоносно, вече береше душа. Позна ме, усмихна се. Знаеше, че си отива. Взех главата му в ръце и я залюлях. А то едно затишие, едно пролетно слънце — имаш чувството, че животът ще пребъде. По едно време отвори очи и каза нещо. Не го чух. Говореше съвсем тихо. Наведох се и тогава вече го чух да шепне: „Не съм гей, да знаеш. Веднъж само бях влюбен в едно момиче. Обичах я много. Не стана. Съжалявам, че така и не опитах секса.“ Това му бяха последните думи. Така си отиде Пикасо.

Зоран замълча. Стана ми тъжно. Бях чул дотогава толкова тежки истории, но сега очите ми се навлажниха.

— Погледни сега пак — каза Зоран и вдигна запалката нагоре към стената.

Чак сега видях цялата картина. Над главите на пиещите в кръчмата се виждаха руините на храм, явно разрушен от снарядите, над него се вие дим. И този храм имаше купол на катедрала, минаре и фасада със звездата на Давид.