Георги Бърдаров - Аз още броя дните

Така навремето си избра и мъж. Сафет беше хубавец, хубавец си беше и сега, след толкова много години. Дори насред войната се поддържаше. Познаваха се от училище — учиха заедно през последните два класа. Самира нямаше намерение да продължава образованието си и последните две години ги посвети изцяло на това да си избере бъдещия мъж, а след това да го накара той да я избере. Отначало изобщо не хареса Сафет, и то именно защото минаваше за хубавец: висок, строен, с лице на киноартист в ролята на симпатичния гангстер, който убива хора, но винаги печели симпатиите на зрителите. Другите момичета веднага хлътнаха по него, особено след като разбраха, че са го преместили административно, защото се е сбил в предишното училище. Дълго време Сафет се ползваше със славата на лошо момче, което караше девойките да полудяват по него. Сафет обаче беше на светлинни години от този образ и ако знаеше какво си говорят девойките за него, щеше да падне. Беше по-скоро добряк, наивен, не много амбициозен, весел. Да, беше пребил някого в онова училище, който дори беше цяла година по-голям от него, но го преби, защото оня се опита да изтезава едно бездомно улично псе. А Сафет обичаше животните — беше расъл на село, заобиколен от много животни, та затуй просто ги обожаваше. Общо взето беше тройкаджия. Не че изоставаше в училище, обаче по цял ден си мислеше само за футбол: много по-късно Самира щеше да научи, че така се бил научил и да чете на пет години — покрай футбола, като сричал имената на футболистите във вестника.

Самира нямаше никога да си помисли за него, ако не се беше намесила съдбата, в която тя инак не вярваше. По един курсов проект в последния клас класната им ги накара да работят заедно в екип. Две седмици. За тия две седмици, като практична, знаеща точно какво иска девойка, Самира го разбра какъв човек е всъщност той. После използва наивността му и буквално си го свали, свърши цялата работа, така да се каже. Веднага след абитуриентския и няколко месеца преди да го вземат в казармата, Сафет пристигна с родителите си у тях и поиска ръката ѝ.

Той беше идеалният съпруг. Обичаше си семейството, работеше много и скоро успяха да си купят и апартамент, и кола. Самира преглътна двете му слабости — футбола и цигарите — той, от своя страна, вярваше в нея. И за Сафет религията беше същото, каквото и за нея: спуснато отнякъде задължение. Колеше агне на Курбан байрам, раздаваше от него на бедните, както повелява Коранът, постеше от изгрев до залез-слънце през свещения месец Рамазан — и дотам. Никой не можеше да го обвини в нищо, но и никой не можеше да го принуди да направи нещо повече. Може би тъкмо това беше и причината двамата да приемат факта, че Айда се влюби в християнин: имаха си своите съмнения, но никога не застанаха срещу тяхната любов. А инак почти цялата им родà изпадна в ужас, а и в джамията ги притискаха. Югославия беше светска държава и в нея вече имаше много смесени бракове, но имамите гледаха с лошо око на всеки нов. За Самира обаче беше важно само едно: мъжът до Айда да е стабилен човек, да ѝ бъде опора, да я слуша, и въобще, да създадат здраво семейство. И тя видя всичко това в Давор. Отгоре на всичко той ѝ приличаше много на Сафет: хубавец, маниак на тема футбол като него, лошо момче на пръв поглед, наивен и влюбен докрай в Айда, както Сафет беше някога влюбен в нея. Айда пък беше наследила от майка си и твърдостта, и красотата, и нейната земност. Всичко това обещаваше успешен брак, напук на религиозните догми. Само дето Айда в едно беше по-различна от майка си: дали заради добротата, която беше наследила от баща си, дали заради условията, при които израсна, тя избра Давор със сърцето, а не с разума си.

Сафет също го хареса. Когато го питаха за Давор, той винаги повтаряше: „Давор е добро момче“. Това му стигаше.

— Самира — обади се от кухнята Сафет.

— Тук съм — отвърна тя.

— Кой се обади? Айда ли беше?

— Да.

— Как е тя? Всичко наред ли е?

Самира влезе в кухнята, размаха с ръка, за да разсее гъстия дим от цигарите му.

— Ей, човек, тук не се диша.

— Слушах един мач от Испания. Там няма война и хората си живеят като хора. Обзалагам се, че никой от тях дори не подозира, че тук се избиваме като изроди.

Самира приседна на стола срещу него и въздъхна.

— Айда ми прозвуча странно — каза.

— В смисъл? — попита Сафет.

— Ами, сякаш се стараеше да скрие нещо от мен.

— Айда никога не лъже и нищо не крие.

— Точно затова се притесних.

— Защо да крие нещо от нас?