Георги Бърдаров - Аз още броя дните

Далибор малко се поизхвърли. Давор протестираше, но той извади десетина маси пред входа, нареди сланина, луканки, всякакви други мезета. Отвори бурето с деветнайсетгодишна ракия, наречена за това още от раждането на Давор. Събра всички съседи, роднини и квартални пияници и празнуваха под ритмите на Лепа Брена и Весна Змиянац чак до пукването на зората, когато неспалият цяла нощ, умърлушен Давор пое към Сараевската гара, изпращан от Лада и Айда. Когато влакът потегли с тежко пуфтене от гарата, сърцето на Давор се сви. От петгодишен не се беше разделял за по-дълго с Айда. Влакът се отдалечаваше от перона, а лицето ѝ ставаше все по-неразличимо, преди да се разтопи в есенната мараня.

Давор служи в планините на Босна. Мръзнеше зловещо по постове и караули. А отгоре на всичко старите пушки тормозеха и се гавреха с новобранците. Беше здраво момче, но трудно оцеля през онази зима. Не му тежаха тренировките, маршировките или маршовете на скок през дълбоките преспи — то се понасяше. Но да се върнеш в спалното помещение премръзнал и капнал от умора и старите да те изкарат на плаца чисто гол — това вече му идваше много. Беше на косъм от това да скочи и да разцепи кратуната на някого с приклада на автомата. Знаеше, че след това целият му живот ще бъде разбит и унищожен, но на моменти наистина не издържаше. Единственото, което го спаси от полудяване и извършването на някоя голяма глупост, бе Айда. Пак Айда. На всички важни кръстопътища в неговия живот се появяваше Айда.

Пишеше ѝ писма. Постоянно. Никога преди не беше писал, но тогава…

Скъпа Айда, тук времето е спряло, времето е изчезнало. Чувствам се ужасно, тормозът е постоянен, всекидневен, вече не издържам. Не знам в кой момент ще скоча и ще разбия главата на някой от тия тук, а може и на някоя фуражка. Гаврата е постоянна. Всички фуражки знаят какво става, но не правят нищо. Само наблюдават. Единственото, което ме спира да направя някоя глупост, е мисълта за теб. Ако го направя, може никога повече да не те видя. Айда, имам нужда от теб.

В началото Айда не обърна много внимание на скрития в писмата му гняв, но колкото повече време минаваше — особено през зимата — този гняв се засили и тогава тя усети колко му е тежко и колко е важно да бъде до него сега. А точно през тия месеци тя беше най-силно разколебана за тяхното бъдеще. Някак си усещаше, че ако запазят връзката си точно сега, когато са разделени за толкова дълго, ще я запазят завинаги. И в същото време, използвайки неговото отсъствие, много хора от мюсюлманската общност опитаха всичко, за да ги разделят: непрекъснато ѝ предлагаха разни подходящи кандидати — от подходящата религия, разбира се. Да омъжат Айда за мюсюлманин, се беше превърнало в едва ли не най-важната им мисия. Може би защото Айда беше красиво момиче, а може би и защото тяхната любов бе много странна и заплашваше да се превърне в истински символ. Айда обаче удържа. Колкото повече я притискаха, колкото по-често ѝ водеха подходящи кандидати, толкова по-сигурно тя разбираше, че сърцето ѝ принадлежи на един-единствен човек.

Скъпи Даворе — пишеше му тя, — не прави глупости. Моля те! С цялото си сърце те моля да удържиш. Даворе, ако ме предадеш и остана без теб, аз съм свършена. Живея само заради теб, любов моя. Мисли за всичко, което ни очаква, като се върнеш, мисли за нашите деца. Мисли как ще остареем заедно, как на осемдесет години ще се разхождаме в някоя слънчева градинка, ще се подпираме на бастуните си и ще гледаме как внуците ни тичат край нас. Без теб, Даворе, ще ме омъжат за някой правоверен и ще прекарам живота си в самота. Ако това се случи, ще престана да живея. Без теб ще съм кутия без съдържание. Имам нужда от теб, Даворе. Имам нужда да знам, че те има на този свят. Ще издържа всичко, но трябва да знам, че те има, че ще се върнеш. Че ще ме прегърнеш. Чакам те, скъпи мой Даворе!

Тези техни писма бележеха резка по резка в паметта на Айда, прогонваха съмненията ѝ, караха сърцето ѝ да се чувства сигурно в любовта си. Още щом изпратеше поредното си писмо, започваше да премисля следващото. Лягаше си вечер, слушаше как печката припуква в тъмнината и редеше наум думите за Давор. Опитваше да си го представи като войник, облечен в кафявия шинел, но вместо това пред очите ѝ неизменно изникваше онова усмихнато лице, което беше целунала за първи път в седми клас.

След Нова година, когато превали половината от службата, Давор започна все по-често да мисли за бъдещето. От камбанарията на осемдесет и осма година то му изглеждаше светло и ясно: ще се уволни, ще се върне в Сараево, ще станат с Айда студенти. Бяха решили тя да го изчака, за да кандидатстват едновременно и после да следват заедно. А после да се оженят. Виждаше само светлата страна на живота и сякаш не забелязваше тъмната му половина.