Георги Бърдаров - Аз още броя дните

Скъпа Айда — отговаряше той на поредното ѝ писмо, — нещата при мен вече са много по-добре. Остана съвсем малко. Постоянно мисля за теб, особено когато съм караул и по два часа съм сам със себе си. Сега като е по-меко времето, ходим повече на учения и стрелби. Там нещата са други. Връщаме се за малко в цивилния живот. Минаваме с камиона през притихнали под снежния похлупак селца с димящи покриви на къщите си, които ни напомнят, че вътре някой е на топло и живее нормалния си живот. А и ученията са малко като на поход в планината. Спим в помещения, подобни на хижи, и се чувстваме почти свободни. И въпреки всичко ми липсваш толкова много. Липсва ми абсолютно всичко, свързано с теб, Айда — гласът ти, трепетът от очакването, че ще те видя и докосна. Изяществото на ръцете, връхчетата на косите ти. Усмивката, обикновените жестове, грациозността на тялото, начинът, по който се движиш. Нежността на стъпалата, усмивката. Уханието на кожата ти, топлината на тялото. Цялата ти извираща и запълваща пространството красота…

Пролетта дойде изненадващо. В Сараево всички сезони са хубави, но пролетта е най-красивият. Започват да се топят капчуците, слънцето обещава нов живот, замирисва на жасмин — онзи опияняващ аромат, който се просмуква във всеки дом. Който е бил в Сараево, не може никога да забрави мириса на жасмин в чистите пролетни сутрини. Айда обикаляше улиците на Сараево, слушаше песента на птиците и мечтаеше.

Скъпи Даворе, пролетта дойде, а с нея и надеждата. Всичко лошо се разтопи като миналогодишния сняг. По улиците текат реки, капчуците звънят, птиците също и всичко се готви за нов живот. Сараево е приказно. Ходих няколко пъти до Университета, проверих всичко, след като се върнеш, ще имаш един месец да се подготвиш за кандидатстудентския. Университетът е много хубав, сградата е романтична. Няма нищо общо с лъснатите и миришещи на белина коридори на училището. Нямам вече търпение да се върнеш, да те прегърна, да те усетя.

Целувам те, Даворе.

Обичам те, Даворе.

Това писмо го зарадва най-много: за първи път, откакто беше влязъл в казармата, тя му пишеше, че го обича. А и това Твоя Айда.

Това писмо Давор го запази завинаги.

Стигна до входа. Вдиша за последно пролетния въздух, промуши се през откъртената врата и пое нагоре. Беше вече на площадката между третия и четвъртия етаж, когато чу взрива. В първия момент дори не разбра какво точно става. Ударната вълна го хвърли назад и той се блъсна в стълбищния прозорец. Прозорецът се строши и го поръси със ситни стъкълца. Давор се опомни от нахлуващия отвън въздух и хукна отново нагоре. Отвори вратата на апартамента, а там, в коридора, го чакаха Айда, Лада и Далибор.

— Даворе, кретен такъв! — закрещя Айда. — Идиот, какви ги вършиш? Как можа да ме оставиш сама?

Той отстъпи назад, облегна се на вратата, а Айда го заудря с юмруци по гърдите.

— Като чух взрива, бях сигурна, че никога повече няма да те видя. Как можа да ми го причиниш?

Давор се изплаши. Не я беше виждал такава и не знаеше как да реагира.

И сбърка.

— Хайде, Айда, успокой се — каза. — Нали всичко е наред, няма нужда толкова да драматизираме.

И точно тези думи сякаш отключиха цялата ѝ ярост, трупана от началото на войната.

— Аз ли драматизирам? — извика тя. — Как можа да го кажеш. След всичко, което понесох заради теб! Как можа да ме оставиш сама точно днес? Какво повече искаш от мен?

Дори винаги хладнокръвната Лада не знаеше какво да направи. Давор обаче се овладя — прихвана Айда през кръста, вдигна я и я понесе към тяхната стая. Родителите му все още стояха вкаменени в коридора. Преди да влезе там, Давор се обърна и им каза:

— Хайде, прибирайте се! Няма какво да гледате повече. Просто всички сме на предела на силите си.

Затръшна с крак вратата зад себе си, стовари Айда на леглото, а той самият падна върху нея. Лъхна го мирисът на чистата ѝ кожа. Айда се опита да се изскубне, но той беше много здрав. Притискаше я, без да ѝ причинява болка, но и без да ѝ дава възможност да се измъкне от ръцете му. Айда спря да се бори, затихна и се разплака. Давор знаеше, че в нея се е отприщило нещо дълго потискано.

— Тук съм, Айда — прошепна и я притисна още по-силно. — Винаги ще съм тук.

Само това каза, не се сещаше за нищо друго.

Айда продължи да хлипа още няколко минути, след което се отпусна в ръцете му. Давор се надигна внимателно и погледна часовника.

— Колко е часът? — попита Айда.

— Осем без петнайсет — отвърна той.