Георги Бърдаров - Аз още броя дните

Стояха пред стабилна кооперация в неокласически стил, с двойни масивни врати. Отвън изглеждаше глуха, сляпа, безлюдна. Беше привечер. На стълбището пишеше с едри черни цифри 1933 . Изкачиха се по масивното мраморно стълбище, четяха имената по табелките на вратите и решаваха според тях. Решиха да нахлуят в един апартамент на третия етаж вляво: фамилията им се стори много безлична — Решич. Ако и Господ избираше по имената. Потропаха няколко пъти, но никой не отговори. Накрая Златко извади щангата от сака и двамата напънаха вратата. Чуха мяукане отвътре, но вече нямаше връщане. Вратата се отвори с жаловито скимтене, лъхна ги миризма на застояло, на старост и котешка урина, а в краката им се заувива рижав котарак. Двамата се спогледаха притеснено, притвориха вратата след себе си и светнаха с фенера. Златко държеше пистолет, а Давор — чук. Тръгнаха предпазливо по коридора и колкото по-навътре отиваха, толкова по-остра ставаше миризмата на пикня. Минаха през нещо като вестибюл с тежки, надиплени пердета от плюш и стигнаха до масивна дървена врата. Внимателно я открехнаха и попаднаха в просторен хол. Беше разкошен. С барокови мебели, фотьойли с обърнати надолу резбовани облегалки и лъскава кафеникава дамаска. От тавана висеше кристален полилей, а подът беше постлан с мек персийски килим. Имаше и опаковани наполовина вещи. Чуха странни звуци иззад полуоткрехнатата врата вдясно. Побутнаха я внимателно, насочиха фенерчето и видяха голямо старовремско легло с резбовани табли. А на леглото лежеше и тихо стенеше възрастен човек, свит под пожълтял юрган. Дори не реагира нито на присъствието им, нито на светлината от фенерчето. Миришеше на урина и фекалии и те двамата едва се сдържаха да не повърнат. Осветиха измъченото брадясало лице на стареца. Той не отвори очи, само продължи тихо да стене. Давор за миг си помисли дали не трябва да му помогнат. Но нямаха време за човещина. Оцеляваха.

Прибраха каквото можаха от апартамента и хукнаха навън. На другия ден се обадиха от уличен телефон на социалните, които се грижеха за такива изоставени хора, дадоха им адреса. Само че от това чувството за вина не изчезна. Дадоха обаче стоката на Каро и прибраха своите тридесет процента. А на другия ден се върнаха в центъра.

Болеше го душата заради всичко, което беше извършил. Макар душата да не може да боли. Като се бръснеше, вече не се гледаше в огледалото. Не можеше. Пиеше, за да притъпи болката от спомените, а на сутринта ставаше и продължаваше.

— Знаеш ли какво е, моя Айда, най-страшното? Най-страшното е да посегнеш на най-ценното. Да откраднеш от майка си. Помниш ли ония две хиляди марки, дето не ни стигаха? Помниш ги. А помниш ли златното колие на майка ми от сватбата? Е, няма да го видиш вече! Сигурно някой четник го е дал на курвата си. Затова сега ще станеш. Ще се стегнеш и ще тръгнем!

Давор млъкна пак така внезапно, както и избухна. Отново стана тихо.

Тишината обаче сега беше съвсем друга. Беше белязана с жестокия отпечатък на думите му.

Месец преди това Давор беше помолил Златко да му даде онзи чорап. После изчака всички да заспят, затвори се в тоалетната, запали свещта и се зае да брои парите. Бяха германски марки — никой вече не се занимаваше с динари, които отдавна бяха изгубили значение, точно както и самата Югославия. Първо изглади внимателно банкнотите, после ги преброи, преброи ги втори път и пак ги върна в чорапа. Бяха точно десет хиляди триста седемдесет и четири марки.

Няколко дни по-късно, след като закараха поредната стока и си прибраха мангизите, той каза на Каро, че иска да говори с него.

„Но не сега — допълни. — Искам да е насаме.“

Каро повдигна въпросително лявата си вежда и подсвирна.

„Защо? — попита. — Да не си решил да предадеш приятелчето Златко? Все пак война е, всеки трябва да е егоист и да оцелява, ама не ги обичам тия работи, така да знаеш.“

„Не — отвърна Давор. — Ще искам една услуга от теб. Много голяма услуга, по-скоро помощ… срещу заплащане, разбира се. Няма нищо общо със Златко, прекалено е лично и не искам да го замесвам.“

Срещнаха се след два дни в едно от малкото все още отворени кафенета, които пак Каро снабдяваше със стока. Вътре беше одимено, по масите седяха, пиеха бира и мълчаха брадясали мъже, а в очите им имаше и страх, и отчаяние. Каро беше като у дома си: запали едно марлборо, даде и на Давор, поръча две бири и заговори с гласа на Марлон Брандо от „Кръстникът“.

„Е, казвай! За каква услуга искаш да ме питаш?“