Георги Бърдаров - Аз още броя дните

„Тук ще стане всичко.“

„Как и кога?“

„Дадох парите на когото трябва, сигурни хора са.“

„Някой ден ще ти ги върна.“

„Някой ден… заеби. Слушай ме сега внимателно. Днеска е единайсети май. Работата ще стане след осем дни, на деветнайсети. Трябва да сте точни, ама абсолютно точни с Айда. И не трябва никой да знае — нито вашите, нито техните, нито Златко, никой! Един да се издаде — всичко ще пропадне. А родителите ви непременно ще се издадат от страх за вас.“

„Да.“

„Трябва да сте много внимателни. Точно в девет вечерта, нито минута по-рано, нито минута по-късно, тръгвате по моста. Снайперистите ще мълчат между девет и девет и петнайсет, но не може да си позволите да закъснявате — всичко се случва. Тръгвате точно в девет. Ще вървите бавно: никакви резки движения, никакво бягане. Бавна, умерена крачка, сякаш сте на разходка в парка. Като стигнете края на моста, свивате надясно и се прикривате зад първата къща. Там ще ви чакат Туце и Миле, трябва да ги помниш, били сте в едно училище.“

„Помня ги. И тогава бяха все заедно.“

„Те ще ви чакат и ще ви изведат до безопасната територия отвъд града. От там нататък сте вие.“

„Разбрах, ще бъдем точни. Благодаря ти“ — каза тихо Давор.

Каро смачка с крак поредния фас върху грапавия асфалт, изгледа го продължително и рече:

„Брато, закоравял съм до мозъка на костите си и не ми дреме за нищо и никой. Ей с тия две ръце съм убил над сто души, а такъв съм си и от малък, знаеш ме добре. Но сега много искам да успеете. Не знам защо, по дяволите, симпатични сте ми!“

Вдигна масивния сребърен кръст, който лежеше на гърдите му, и каза сериозно:

„Бог да е с вас, братле!“

И го прекръсти.

Това беше последният път, в който се видяха с Каро.

А на Златко каза, че Айда не е добре и няколко дни ще е покрай нея.

ИНТЕРВЮ

Директорски кабинет, стари тежки соцмебели, плътен поизбелял килим, портрет на Тито, кана с вода, разпилени папки и листове, масивно тъмнокафяво бюро, мъж на около 50, с побелели коси, но запазено, спортно тяло.

— Име?

— Владе Попович.

— Откъде сте?

— От Баня Лука.

— Там ли бяхте, когато започна войната?

— Бях на село, в Топоричане, на двайсетина километра от Баня Лука. Там изкарах първите шест месеца от войната.

— Изненада ли ви?

— Кое?

— Войната.

— Не, то витаеше във въздуха след смъртта на друже Тито и рухването можеше да се предположи.

— Защо не избягахте?

— Къде да избягам? Тук съм роден, тук съм живял, познавам само това тук. Къде да ходя?

— А това, което се случи през войната, изненада ли ви? Та вие сте живели заедно толкова дълги години.

(Мълчание, поглед, бягащ през прозореца, като от местопрестъпление, и после с равен, тъжен глас.)

— Работя с хора и нищо от тях не може да ме изненада. В хората, дори във всеки един човек, живеят едновременно ангелът и демонът. Знаете ли, хирург съм в затвора, виждал съм сериен убиец и изнасилвач да се хвърля в река при минус десет и да спасява дете, пропаднало в леда. Непознато дете.

— И все пак цялото това неоправдано насилие, целият този ужас.

— Война е, ако някой мисли, че войната е приключение, да заповяда.

— Вие сте сърбин, а сърбите търпят най-много обвинения в тази война.

— Да, сърбин съм и се гордея с това. Да, нас се опитват сега да ни демонизират, но знаете ли какво ще ви кажа? Няма невинни в една война! Всеки, който си е изцапал ръцете с кръв, е виновен. А с кръв се изцапаха всички, без значение от религия и националност.

— И все пак фактите говорят друго.

— Заеби ги фактите. Знаете ли какво е казал Камю?

— Какво?

— Няма една истина за нищо, всеки си има своята истина и за него тя е най-истинската.

— Как се озовахте в Сараево?

— Мобилизираха ни и ни докараха тук.

— Кога се случи?

— Пролетта на деветдесет и трета.

— Мобилизираха ли ви? Мобилизираха цивилни ли?

— Не, аз съм доброволец. Просто преместиха частта ни от Бръчко към Сараево, имаха нужда от повече хора тук.

— Значи сте доброволец. Но това не е ли странно, не е ли в пълен разрез с всичко, в което сте вярвали и правили преди войната?

— Защо смятате така?

— Та вие сте лекар, полагали сте Хипократовата клетва, спасявали сте хора — и сега спасявате — а през войната със същите тези ръце сте отнемали човешки животи. Убивали сте, нали?

— Да, убивал съм.

(Все същият равен, бездушен глас.)