Георги Бърдаров - Аз още броя дните

Стана от леглото и отиде при бюфета, дето държеше ракията. Взе оттам бутилка сливовица и две малки чаши. И тъкмо затваряше вратичката, когато Лада каза твърдо:

— Дай и на мен чаша.

— На теб? — смая се Далибор.

Лада не пиеше. Много рядко по празници си сипваше по чаша вино, но ракия никога не беше опитвала. Някога баща ѝ имаше проблеми с алкохола.

— Лада! Ти ще пиеш ракия? — каза той така, сякаш му беше съобщила, че го напуска.

— Да — отвърна Лада, без да сваля очи от лицето на сина си.

— Ами, добре! — възкликна Далибор. — Явно това ще е вечерта на изненадите. Давор се появява по никое време, ти ще пиеш ракия, какво ли има да става още!

Взе и трета чаша и постави всичко на масата. Наля догоре чашите и още преди да свърши, Лада рече със същия твърд глас:

— Живели! — И изпи ракията на екс.

— Живели — отвърна Давор и също изпи своята на един дъх.

После им пожела лека нощ и бързо си излезе. А след това в тяхната си стая се замисли: лъжеше ли се, или Лада наистина се бе досетила за бягството им?

Защото живели означава наздраве и живот едновременно…

Далибор пусна радиото. Завъртя копчето, заредуваха се испанска, италианска, арабска, руска, българска, френска реч. Там, някъде по света, хората не воюваха, а живееха. Послуша малко коментара на някакъв мач от България и накрая намери радио „Белград“. Предаваха новини от войната в Босна, където всеки воюваше срещу всеки: сърби срещу мюсюлмани и хървати, хървати срещу сърби и мюсюлмани, мюсюлмани срещу сърби и хървати и мюсюлмани срещу мюсюлмани…

— Мамка ви фашистка! — простена Далибор.

Отиде до шкафа и извади оттам ракията, която току-що беше прибрал, отпи направо от бутилката и повтори отново:

— Мамка им фашистка.

— Далиборе, спри да пиеш — каза Лада. — И намали това радио.

— И какво? Да седя и да гледам в стената? Дори ти пи тази вечер, а никога не си пила. Защо го направи, Лада?

— Притеснявам се за децата.

— Какво за децата?

— Нещо не е наред. Изглеждат ми напрегнати. Нещо се случва, усещам го.

— Е, какво да се случва! Просто са уплашени като всички.

— Не, има още нещо. А и Айда… Чувал ли си я някога така да избухва и да се държи по този начин?

— И на нея ѝ идва в повече, нормално е да избухне.

— Не е така, Далиборе. Познавам я от петгодишна. Само нещо извънредно важно може да я извади така от равновесие. За тия двадесет години не съм я чула да каже груба дума. Случва се нещо, Далиборе, но не мога да разбера какво и се плаша.

Далибор се замисли. Тези над тридесет години съвместен живот с Лада го бяха научили, че тя рядко греши в преценката си за хората и ситуациите. Знаеше, че е извадил късмет с нея. Внезапно си спомни как я беше харесал. Тривиална случка, но не и за него. Бяха организирали банкети по случай двайсет и пет години от създаването на Социалистическата федеративна република Югославия. Дори се говореше, че и Тито може да дойде в Сараево. Разпределиха ги по предприятия из ресторантите в града. Техният банкет беше в „Ракета“, заедно с текстилната фабрика. А Лада беше попаднала там случайно. Беше начална учителка, а те не бяха поканени никъде, та една приятелка я взела със себе си. Далибор — наперен, снажен, с русоляв перчем — седеше в центъра на огромната маса. Вече беше ударил две ракии и шумно коментираше текстилките, когато погледът му попадна на Лада. Гледа я повече от минута… и разбра, че това е жена за него. Тя излъчваше две неща, които могат да побъркат всеки мъж: едновременно сила и уязвимост. Следи я с поглед през цялата вечер и най-накрая, когато усети, че тя ще си тръгва, я покани на танц. Лада го изгледа малко сърдито, защото наистина смяташе да си тръгва, но се съгласи. Танцуваха валс, после пуснаха сръбска градска песен и те пак танцуваха. После тя каза, че наистина ще тръгва, и Далибор ѝ предложи да я изпрати. Лада първо отказа, той настоя и накрая тя се съгласи. От притеснение Далибор не спря да дрънка глупости през цялото време, а когато стигнаха до нейната къща, някъде в крайните квартали на Сараево, понечи да я целуне. Тя го отблъсна меко, бутна дървената портичка и влезе в двора. Там се извърна и каза:

„Ако искаш, можем да идем някой път на кино.“

Така започна тази простичка, човешка и нежна сараевска любовна история между Далибор и Лада.

А сетне срещи, сладкарници, смях… Кино, изпращания, леки докосвания, много надежди. Разговори до полунощ пред портичката. Накрая Далибор събра смелост и каза: „Обичам те!“. Случи се в една тиха пролетна сараевска нощ, когато последният трамвай още звънтеше по линията и отнасяше към близкото депо спомена за деня. Това „Обичам те!“ Далибор го беше репетирал безброй пъти вкъщи пред огледалото, но все не можеше да се престраши да ѝ го каже. И когато най-сетне го произнесе, Лада просто се усмихна.