Георги Бърдаров - Аз още броя дните

Животът им течеше с нормалните лъкатушения нагоре-надолу, но беше хубав. Двамата често благодаряха, че са се срещнали и че Бог е бил с тях. Далибор не беше набожен, но и двамата вярваха, че има някаква сила там горе, която направлява земните ни дела. Едно само им тежеше: нямаха второ дете. Много пъти опитваха, но Лада имаше проблем със зачеването. В края на седемдесетте, когато Давор вече беше навършил единадесет, все пак успяха. Зарадваха се много, само че Лада пометна в шестия месец — падна по едни заледени стълби и — край. След аборта стана друг човек. Затвори се в себе си, рядко се смееше. Но дори и тогава си беше все същият силен и мъдър човек.

Войната докосна и тях. Усмивката изчезна от лицето на Лада, сърцето ѝ беше постоянно свито. Всичко носеше заплаха — гласовете, шумовете — и тя трепваше при всяко по-рязко движение или шум. Лада почти не мигваше, слушаше нощем равното дишане на Далибор и само тогава намираше равновесие. Така беше дишал през всичките нощи на всичките им над тридесет години съвместен живот. Лада усещаше познатия ѝ мирис на одеколон, ракия и тютюн и ѝ ставаше хубаво.

Така живяха Далибор и Лада и сигурно затова Давор израсна такъв позитивен, усмихнат и винаги готов да помогне. Хората го обичаха. Всички казваха: „Нашият Давор!“.

Когато Айда излезе от банята, Давор беше вече напълно готов.

— Време е, нали? — каза тя.

— Да — кимна Давор.

— А писмото до нашите? Златко ще го предаде, нали?

Тежеше ѝ, че не се сбогува с техните… но те сега живееха при баба им, в бошняшката част на Сараево, и беше много рисковано да се опитват да стигнат дотам. Затова решиха Айда да им напише писмо, а Златко да го остави под вратата им.

— Утре сутринта, както говорихме — отвърна той.

В стаята витаеше сподавеният дъх на раздялата. Къщите са като хората, имат памет, чувства, емоции. Свикват с теб, превръщат се в част от теб, носят твоя аромат. Когато много дълго си обитавал една къща, дори стените ѝ помнят твоите усмивки, болките, радостните мигове, въздишките, надеждите. Къщите наистина са като хората: угасват в тиха самота, ако няма кой да ги сгрее с присъствието си.

Давор се наведе, духна свещта и мракът погълна всичко.

— Хайде — каза Давор и я хвана за ръка.

Излязоха тихо, затвориха внимателно вратата. В коридора беше тъмно, само от стаята на Далибор и Лада се процеждаше през разкривения праг снопче жълтеникава светлина. Айда се блъсна в масичката с телефона, нещо падна и двамата замръзнаха… но нищо друго не се случи. Давор извади ключа от джинсите, пъхна го внимателно в ключалката и още по-внимателно го превъртя. Превъртането беше лесно — трудното беше с вратата, защото тя открай време скърцаше: Далибор и Давор все обещаваха да я оправят, но все забравяха и Давор съжали за немарливостта си. Открехна я колкото можа по-внимателно и все пак тя пронизително изскърца.

На стълбите цареше все същата тъмнина, само дето тук от счупените прозорци навяваше хладен пролетен въздух. Хванаха се за ръце и тръгнаха предпазливо надолу. Беше тихо, сякаш всички бяха изчезнали и Давор и Айда бяха последните живи хора. На площадката между първия и втория етаж Давор спря и погледна прозореца. Някога го беше счупил с футболна топка и после цяла седмица примираше от ужас, че техните ще разберат. Спомни си как се криеше под леглото, как не можеше да спи по цели нощи, как накрая събра смелост и докато техните вечеряха, се изправи пред тях и каза: „Аз счупих прозореца на стълбището“ — и как баща му се усмихна. „Даворе — похвали го той, — радвам се за смелостта ти да си признаеш, така постъпват само истинските мъже. А в събота двамата с теб ще идем до стъкларната и с чичо ти Шукер ще направим ново стъкло. То ще е много по-хубаво от старото…“

Стисна ръката на Айда, пое си дълбоко въздух и я поведе към външната врата, а в тишината отекваха само техните стъпки.

Излязоха от входа и застинаха за миг. Зад тях беше целият им познат и любим свят. Пред тях — цялото необятно неизвестно.

Давор я поведе към блока, в който беше израснала тя, отвъд детската площадка. Беше проигравал маршрута им до моста десетки пъти в последните дни: трябваше да минат през най-малко откритите места, където да не срещнат никого. Затова избра не най-прекия, а най-безопасния път. А той минаваше покрай нейния блок.

ИНТЕРВЮ

Огрян от сутрешното слънце университетски двор. Капещи от среднощния дъжд стрехи. Блеснали дъждовни локви. Тъмносив, напоен от влагата асфалт. Лъснати, мокри пейки. Няколко паркирани автомобила. Вдигаща се със скърцане бариера. Сънени портиери, подранили, пушещи мълчаливо студенти. Свеж, кристален въздух.