Георги Бърдаров - Аз още броя дните

— Име?

— Мизра Николич.

— Къде беше по време на блокадата?

— Тук, в Сараево, я изкарах цялата. Всичките хиляда триста деветдесет и пет денонощия.

— На колко беше тогава?

— Когато започна — на пет. Когато завърши — на седемдесет и пет.

— Не разбирам…

— Пораснах и остарях за няколко години.

— Осъзнаваше ли какво точно се случва?

— В началото не. Приличаше на игра.

— На игра?

— Ами, да. Нашите не казваха нищо, прозорците бяха затъмнени, чуваха се странни шумове, изстрели като по филмите. Спряхме да ходим на детска градина, не излизахме навън, събираха ни да си играем по къщите.

— Не се ли питахте защо е всичко това?

— Не, възприемахме го като игра. Така каза баща ми: „Сега няколко месеца ще играем на криеница“, а аз му викам: „Ама как така, и вие ли?“, а той отвръща: „Всички, Мизра. Това е специална игра, който издържи най-дълго — печели!“.

— А с другите деца какво си говорихте?

— Обзалагахме се кой ще издържи най-дълго.

— А какво ви обясняваха за изстрелите, за разрушенията, все пак сте излизали, не може да сте стояли все вътре?

— Татко казваше, че това е част от играта, съвсем скоро щял да мине вълшебник да събуди всички заспали по улиците хора, а сградите щели да станат много по-хубави.

— Вярваше ли му?

— Да, колко му трябва на едно дете: един сладолед, една история за вълшебник и голямата топла ръка на татко.

— Кога разбра?

— Когато започнаха да изчезват хора. Първо изчезна дядо, беше през май, а после Саша и Маша, бяха близначки, живееха в апартамента срещу нас.

— Какво ти обясниха?

— Тате каза, че най-добрите играчи ги пускат оттатък граничната линия, където всичко било много по-хубаво. А дядо беше много добър, винаги се усмихваше, а Саша и Маша никога не правеха бели и все ги даваха за пример в детската. Тогава плаках цяла нощ, защото реших, че аз съм лоша, щом не ме пускат през граничната линия. А тате ме успокои, като каза, че накрая всички ги пускат.

— Но кога разбра наистина какво се случва?

— По-натам първо се увеличаваше броят на изчезналите, после баба изчезна през есента, после спря токът, после дойде зимата, а нямаше парно, горяхме някакви клони и части от пейки в една стара, ръждясала печка, която тате домъкна, а тя димеше отвсякъде. А после…

(Спокойният досега момински глас се накъсва, сякаш има смущения по трасето на прякото предаване.)

— После?

— После изчезна батко, беше през зимата. Майка рева цяла седмица, баща ми побеля, а беше само на трийсет и три. Някъде тогава едно от децата каза, че това било война, а не игра, а аз му възразих, че войната също е игра, но той отвърна, че това е истинска война и изчезналите хора всъщност са убити и никога няма да се върнат. После и той изчезна.

— И ти разбра?

— Да. Падна снаряд и отнесе половината ни блок, все по-често се криехме в мазето. Храната ставаше все по-малко и по-лоша. Първо свърши месото, после млякото и сиренето, а пък шоколад въобще нямаше. А аз обичах шоколад. На следващата пролет ядяхме само картофи и супа от коприва или други треви, после и супата взе да свършва.

— Как се чувстваше тогава?

— Не знам. Даже тате вече нищо не обясняваше. Аз го питах, а той само отвръщаше: „Просто трябва да издържим, Мизра, още съвсем мъничко трябва да издържим и всичко ще свърши, Мизра…“. А после изчезна и мама, беше през лятото, в един чудесен горещ ден. Слънцето напичаше така приятно.

— Ти как разбра? Видя ли я?

— Не, просто татко се върна със съвсем хлътнали бузи и под очите му имаше черни кръгове, взе ме в скута си и каза: „Мама повече няма да се върне, никога“. Аз изкрещях „Не“, колкото имам глас, и го заудрях с юмруци, но той вместо да ме успокои, започна да крещи: „Никога, Мизра, чу ли ме, никога повече няма да се върне. Разстреляха я на площада, погребахме я, вече я ядат червеите. Време е да пораснеш, Мизра. Война е! Никой от нас няма да оцелее!“. А после взе една бутилка с ракия, изпи я цялата, бавно, глътка по глътка, без да сваля бутилката от устата си. Падна до радиатора, сви се на кълбо и се разрева, а аз тичах около него, удрях го с юмручета и му крещях, че е лъжец, проклет лъжец и мама ще се върне.

— А после какво стана, Мизра?

— После тате ме водеше с него по улиците. Да търсим вода, да продадем нещо, ако можем, да просим храна, да събираме клони и листа през зимата, които ги горяхме направо на пода в хола, дето той направи огнище върху паркета, оградено с камъни.