Георги Бърдаров - Аз още броя дните

Бяха само на няколко метра от стръмнината, Давор дори си каза наум „Успяхме“ — когато Влад сякаш се препъна. Подпря се на каменния парапет, а после се претърколи и падна във водата. Давор се обърна, видя войника, който го беше застрелял: съвсем младо момче, едва започнало да се бръсне. Видя ужаса в очите му и треперещата му ръка, стиснала калашника. Беше само на десетина метра и следващата му стъпка бе да го застреля. А Давор не можеше да направи нищо. Двамата се гледаха близо минута, после някой извика на войника и Давор много добре си спомняше как той го погледна за последно в очите и се провикна: „Идвам! Тука вече няма никого“ — след това погледна и към Влад и полетя в другата улица. Давор дори не знаеше дали се беше уплашил, докато стоеше пред дулото на автомата. А Влад беше мъртъв. Тялото му плуваше във водите на фонтана с главата надолу и само ръката му продължаваше да стиска каменния парапет. Давор си спомни, че единственото, което си помисли тогава, беше: „Господи, тази ръка никога повече няма да свири“. Наведе се, целуна ръката и се понесе нагоре по „20-и август“.

От фонтана трябваше да стигнат до университета. Отляво беше Baščaršija — тук бяха и най-откритите места по целия им маршрут. Отново се спогледаха и без да си продумат, продължиха надолу към центъра.

Снарядите затрещяха внезапно. Тъкмо пресичаха „Радовиша“. Проснаха се по очи на плочките. Стрелбата продължи повече от пет минути. Давор успя да я предпази, като легна върху нея. Айда беше запушила с длани ушите си, а Давор я прикриваше с тялото си. Надигна глава и видя, че най-близкото прикритие — един безистен — беше на двайсетина метра от тях. Прогърмя оглушителна експлозия и сградата до тях пламна, разнесоха се писъци, стана горещо.

При първото затишие Давор скочи и повлече Айда към безистена и оттам видяха как от улучената сграда изскачат горящи хора.

— Какво ще правим? — запита притеснено Айда.

— Продължаваме — каза той.

— Ами стрелбата?

— Няма значение, на моста ще е тихо.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Обещаваш ли?

— Да.

— С колко време разполагаме?

— С никакво. Тръгваме.

Тази вечер в мерника на снайперистите явно беше центърът на града. Давор и Айда прибягваха приведени покрай мрачните прогорени скелети на четириетажните сгради по „Радовиша“. Трябваше да стигнат до малката, приличаща по-скоро на безистен „Виелица“, откъдето щяха да стигнат до университета. Подминаха любимата си сладкарница „Сахер“. Тук някога правеха най-хубавото капучино в града. Сега прозорците бяха изпочупени, а вътре се валяха осакатени столове и маси. Дори не погледнаха натам. Отново затрещяха изстрели. Куршумите свистяха около тях и се забиваха в панели и прозорци. Двамата се притиснаха плътно до стената на някаква административна сграда. Стрелбата не стихваше. Давор погледна притеснено часовника и дръпна Айда за ръката.

— Даворе, стреля се! — възкликна тя.

— Нямаме време — отвърна задъхано той и отново я завлачи напред.

Гледаха да се придържат плътно до стените на сградите. Това не помагаше, защото безпощадната луна обливаше града в неонова светлина и ги превръщаше в мишени. Стигнаха до уличката, свиха в нея и едва там спряха. Дишаха учестено, а потта се стичаше по челата и гърбовете им. Айда отново приклекна с ръце на кръста. „Виелица“ беше по-скоро проход, притиснат между слепите калкани на две високи сгради. Някои сараевчани не подозираха, че в града им съществува такова място и сякаш дори архитектите на града я бяха забравили. Но от нея се излизаше право на гърба на университета, затова често студентите я използваха: криеха се тук, за да се целуват в тихите пролетни и летни нощи. Давор и Айда също го правеха понякога.

— Хайде — изсъска Давор.

Айда го погледна умолително. Беше уморена и уплашена, но той само протегна ръка и Айда не каза нищо: хвана ръката му и се изправи. Притичаха за секунди през късата „Виелица“, прескочиха ниската метална ограда на университета и огледаха обляната от лунната светлина красива сграда пред себе си. Прекосиха малкото задно дворче и се притаиха зад ъгъла. Оттук до моста оставаше съвсем малко. Предният вход на университета се намираше на уличка, успоредна на реката. Това бяха и най-зорко следените от снайперистите места, защото хората бягаха от града или по моста, или направо през реката. Най-много убити паднаха в този участък, в който от двете му страни дебнеха сръбски и бошняшки паравоенни формирования. Каро им беше обещал, че между девет и девет и петнайсет снайперистите ще мълчат, но те трябваше първо да стигнат до моста. Откъм сградата на университета сякаш се чуваха някакви шумове, но пък не се забелязваше никаква светлина. И все пак шумът обезпокои Давор.