Георги Бърдаров - Аз още броя дните

— Айда — каза Давор, — сега се спускаме по стълбището и се прикриваме зад последната колона, тая до лъва. — И посочи с пръст.

— Добре — отвърна тя.

Притичаха през стълбите, стигнаха до края им и приклекнаха зад последната ниска колона. Това щеше да е последното им прикритие, преди да тръгнат към моста. Седнаха на каменните стълби и се опряха на колоната за минутка почивка.

Любимото им заведение се намираше точно отсреща, на другия бряг на реката, където сега ги очакваше свободата. Беше особено приятно място напролет и през лятото, когато нареждаха масите досами реката. Обичаха да идват тук: Давор пиеше по няколко бири, Айда четеше. Сега от заведението не беше останало нищо, защото бе на огневата линия.

Давор се надигна.

— Айда — прошепна, — сега!

— Да…

— Вървим много бавно към оня храст. Там изчакваме минута-две да стане девет и тръгваме по моста.

— Добре — кимна тя.

Давор тръгна надолу по стълбите, но изведнъж спря. Обърна се и каза:

— Обичам те.

— Обичам те — отговори тя и се усмихна.

Слязоха на улицата и продължиха бавно към моста — точно както им беше казал Каро. Потяха се, но вървяха уверено. Отнякъде изскочи малко бяло куче, пресече улицата и се шмугна в тревите по брега. Беше осем и петдесет и седем.

Стигнаха до храста, който ѝ беше посочил Давор. Оставаха още две минути. Щяха да са точни. Беше настъпила някаква абсолютна тишина — Каро си беше изпълнил обещаното. Пред тях от другата страна на моста се виждаше силуетът на сградата, където вече трябваше да ги чакат Туце и Миле. Давор гледаше напрегнато секундарника на часовника си.

Има моменти, в които времето лети, има и такива, в които ти се струва, че е спряло.

ИНТЕРВЮ

Заставата изстъргва бордюра и спира. За сетен път се убеждавам колко лош шофьор е Зоран. „Стигнахме“ — обявява с гръмовен глас. Намирахме се пред стара кооперация отпреди Втората световна война, с каквито е пълен центърът на Сараево. Както повечето центрове на европейските градове. Това щеше да е интервюто, което Зоран уреди да вземем на живо. Чувствах се неловко, макар жената сама да беше изявила желание да говори. Натиснахме звънеца на номер осемнадесет, чу се бръмчене и Зоран бутна вратата. Влязохме. Миришеше на застояло, както в повечето такива кооперации. Нямаше асансьор. Задъхахме се и двамата, докато стигнем тавана, където вече ни чакаха. Не знаех какво да очаквам от тази среща. Как въобще можеш да говориш за това, след като си го преживял? Жената пред нас беше на средна възраст, с меки, хубави черти, семпло облекло. Таванчето се състоеше само от едно просторно помещение. Скромна мебелировка, много чисто, стерилно, без душа. Направи ни чай, макар и двамата със Зоран да бихме предпочели нещо много по-силно. Настанихме се до прозореца. Виждаше се улицата. Включих диктофона. Аз задавах въпросите, Зоран превеждаше.

— Ще ни кажете ли името си? Не е задължително, разбира се.

— Ханде, Ханде Вахидходжич.

— Още един неудобен въпрос: на колко сте години?

— Четиридесет и една.

— Откъде сте, Ханде?

— От Сараево. Тук съм родена и винаги съм живяла тук. Тук, в моето Сараево!

— На колко бяхте по време на обсадата?

— На тридесет и две — тридесет и три.

— Колко трудно беше?

— Много, няма как да се изрази с думи.

— С какво се занимавахте преди войната?

— Лекарка. Бях лекарка, педиатър.

— Обичате децата?

— Да. Обичах ги.

— Върнахте ли се сега към професията си?

— Не. (След дълго мълчание очите ѝ се пълнят със сълзи и размазват грима.) Никога повече няма да лекувам хора.

— Защо?

— Не мога.

— А сега с какво се занимавате?

— Пак ме взеха в болницата. Административна работа.

— Не ви ли е досадно?

— Досадно ми е, но не мога да лекувам. Като взема слушалките в ръце, почвам да треперя. Вече не мога да лекувам.

— Защо? Какво се е случило?

— Посттравматичен стрес. Казаха, че след време ще премине, но не вярвам. Всичко, което съм ползвала преди войната и го докосна сега — почвам да треперя.

— Имате ли сили да ни разкажете какво се случи?

(Дълго, много дълго мълчание, накъсано от хрипове. Всъщност не точно хрипове, а дълбоки и мъчителни напъни да си поеме въздух, който не достига.)

— Сили нямам, но искам светът да разбере. Една съм, само един случай, но това се случва постоянно, случва се и в момента, където има война. Трябва да разкажа.