Георги Бърдаров - Аз още броя дните

— Не ме закачаха още. Играеха си, за да засилят страха ми. С всеки изминал ден ужасът ми нарастваше, защото не знаех кога ще дойде моят ред и какво ще последва. Чувахме по цяла нощ викове, не можеше да се спи. Минах и аз на успокоителни. Започнаха ме на осмия ден.

(Забива поглед в пода и все пак стои спокойно, тя отдавна не е тук.)

— Всъщност помня само отделни моменти. Тъмен влажен коридор, бутилки с алкохол, мъжки смях, жълтеникава крушка на тавана, някой ме влачи, студен под, гола съм, вече напълно гола, повръщам в ъгъла, някой ме зашлевява, ритам, ритат ме в слабините, няколко пъти, няколко мъже голи до кръста, смеят се, удрям се в стени, падам, пълзя. Опитвам се да стигна вратата, смехове, груби, цинични. Лежа на пода и не чувам нищо, и не чувствам нищо, задушавам се, искам да си поема въздух, не мога, кубинка притиска лицето ми към пода. Пъшкане, размазани лица, смях, алкохол, който ми наливат в устата, повръщам. Пак смях, подхвърлят ме от човек на човек. Някой ме вдига, стена и легло, при всяко докосване треперя и се сривам, вече не съм гола, покрита съм с халат, боли ме навсякъде, най-вече между краката. Някой ми говори тихо и нежно, смях, разкривени физиономии, вода, някой ме е прегърнал внимателно и е пуснал душа, топла вода, опитва се да ме измие навсякъде.

(Настава неестествена тишина. Май се чува смях някъде в далечината. Тя няма да каже нищо повече. Каза всичко, изтече като мръсна вода от запушен канал. Това е всичко. Това е краят: смрад, смях.)

— А след войната?

— След войната ли? Да, доживях края. Върнах се в Сараево, моето Сараево, не че имаше къде другаде да ида. Дойдох си. Не ме приеха. Дори най-близките.

— Мъжът ти?

— Беше оцелял. Търсил ме дълго, но когато му разказах всичко, каза, че трябва да се разделим. Каза, че повече никога няма да може да ме докосне, без да вижда как ме докосват десетки мъже. Десетки сърби! Няколко дни изкарахме заедно, но само като ме погледнеше, и се обръщаше с отвращение. Имах такава нужда от него, исках само да ме прегърне, веднъж дори понечих да се съблека. Обаче той каза, че ако ме види гола, ще ме пребие. Излезе и повече не го видях.

— Родителите?

— Баща ми се отрече от мен, брат ми също. Сякаш бях чумава, сякаш аз бях виновна. Преместих се на това малко таванче в центъра, само майка ми идва да ми носи пари, храна. И да ме вижда.

— А центровете? Нали има центрове за психологическа помощ на жените, преживели насилие?

— Да, ходих.

— Помагат ли?

— Помагат. На тези, които искат да живеят и да започнат отначало, помагат.

— Ти не искаш ли да започнеш отначало?

— Не.

— Какво искаш?

— Да ме чуят. Това искам.

— Работиш ли?

— Работя. Работя и вечер, и събота-неделя. И доброволно, в градската библиотека работя.

— Защо там?

— Има каталог, много книги, информация. Исках да видя дали така е било във всички войни, дали навсякъде са правели така с жените. Писах до библиотеките, изследователските центрове и университетите да ми пращат информация.

— Отговарят ли?

— Отговарят. Оказа се, че винаги е било така, затова поисках да говоря. Казват, че изнасилването се приемало винаги за нормално при война, не било нещо особено, така казват. Вой-ниците — и те били хора, и те имали нужди. Когато Червената армия настъпва в Европа през Втората световна, били изнасилени около сто хиляди жени във Виена и почти триста хиляди в Берлин. Пишеше, че когато питали Сталин за това, той казал абсолютно сериозно: „Вие знаете ли какво преживяха тези войници през войната? В крайна сметка, и те имат право на малко удоволствие, малко забавление!“. Малко забавление. За тях това е просто малко забавление. Разбира се, нацистите са правели същото в Русия. Вероятно и за тях е било малко забавление. Затова искам светът да го чуе.

Спира рязко. Мълчи известно време. Сякаш това е всичко, но изведнъж се усмихва:

— Чух, че за пръв път в историята ще съдят в Хага и изнасилвачите като военнопрестъпници. Искам да съм там и да говоря. Не, не да говоря, знаете ли, искам да крещя. Искам да им изкрещя — така, както крещях във Фоча, ден и нощ, ден и нощ, денонощия наред, искам да им спукам тъпанчетата, искам да ме чуят. Само за това живея. Искам да ме чуят!

(Притихва отново. Цялата трепери; не е останало нищо в това крехко, някога красиво, обичано, желано и усмихващо се тяло, само гняв, само болка.)

Не мога да мисля за нищо друго, освен за това интервю. В Сараево е топло и красиво, есенно, пъстроцветно, около нас млади хора пият бира, смеят се… Градът е празничен. Едва ходя, всяка нейна дума тежи в краката ми. Вие ми се свят. Сега имам нужда от едно питие, от едно голямо питие, за да го преглътна всичко това. Зоран също. Очите му са червени. Не, не е пил, не е плакал. Просто не можем да го преглътнем.