Георги Бърдаров - Аз още броя дните

Зоран преглътна сълзите, пресуши докрай чашата.

— Едва бяхме излезли с Айда оттам, когато се чу експлозия. Отнесе половината болница. Бяха я взривили бошняците. Втурнахме се обратно през отломките в горящите коридори. Тя нямаше и драскотина по себе си. Просто се беше задушила. Беше умряла тихичко. Никога не ми каза лоша дума. Никога не ме обиди — не беше способна на това. Никога не ме нарани. А аз колко съм я ранявал… И пак се усмихваше. Махнах всички тръбички, отръсках отломките от нея, грабнах я на ръце и тръгнах. Не знаех накъде. По улиците ме гледаха странно, макар че такива гледки вече бяха станали ежедневие. Всъщност знаех. Занесох я право у нас. Още беше топла. Още миришеше на мляко. Или на мен така ми се искаше. Оставих я на леглото ни. Лочех ракия направо от бутилката, исках всичко да изгоря. Съблякох я. Гола. Взех легена и някаква нейна блузка и много внимателно я почистих. Цялата: от пръстите на краката до връхчетата на ушите. Имаше толкова бяла кожа. Продължавах да се наливам. Легнах до нея. Прегърнах я, помирисах вратлето ѝ и заспах. Когато се събудих, беше вече изстинала. Толкоз. На другия ден я погребахме. Погребенията ставаха бързо, нямаше време за нищо, а и през септември е топло. Така останах без Катя. Не мога повече да докосна жена. Иска ми се, но не мога. Вися по заведенията, пия, гледам влюбените двойки, представям си как се любят, как се докосват… Понякога усещам нейния парфюм и ми прималява. А нощите са страшни, с това влудяващо безсъние.

Зоран млъква. Не знам какво да кажа, нито какво да направя. Стоя вцепенен и го гледам. Мисля си: това е всичко, край, с тази изповед всичко свърши. Зоран обаче внезапно продължава:

— Не изтрезнях цяла седмица. Денонощно се наливах в „Трите шишета“, не излязох оттук. На седмия ден, беше призори, се измъкнах и право горе на Гръбавица. Записах се при четниците, взех автомата и започнах да стрелям по града.

— Моля? — възкликнах. — Зоране, ти? Невъзможно. Няма как… Бълнуваш… лъжеш ме, нали, от алкохола е, а?

А той поклати тъжно глава:

— Исках да го унищожа този град, който ми взе всичко, който ми отне единственото същество, което някога ме е обичало. Баща ми беше пропаднал пияница, майка ми ни напусна, когато бях на пет. Израснах по улиците, сам като куче. И после се появи тя . А сега вече я нямаше и нищо вече нямаше смисъл. Нищо.

— Убивал ли си?

— Вече ти го казах. В една война можеш да бъдеш само мишена или убиец. Нямаш избор.

— Убивал ли си?

— Просто стрелях напосоки.

— Затова ли оцеля? И какво, до края на войната остана горе и стреляше по същия този град и същите тези хора?

— Не, не до края. До деветнадесети май хиляда деветстотин деветдесет и трета.

— Хайде, момчета, стига толкова, да се прибираме — каза капитанът на стрелковия отряд.

После стана и преметна калашника на рамото си.

— Ама, шефе, имаме още половин час от дежурството — възрази учудено един от лежащите в окопа четници.

— Тая вечер е спокойно — отвърна нервно капитанът, — тия след нас ще продължат. Ние свършихме достатъчно за днес. Хайде, гладен съм, пие ми се, ебе ми се. Ще ударим и един белот на вързано. Хайде, ставайте!

Останалите почнаха един по един да се изправят и после капитанът ги поведе към близката сграда. Спря се и попита:

— А Зоран къде е?

— Пак пикае, мехурът му е слаб — каза някой, а после се провикна: — Хайде бе, Зоране! Капитанът ни прибира по-рано.

— Ей сега идвам — отвърна иззад храстите мъжки глас.

Зоран бързаше, нямаше търпение да седне, да удари няколко ракии и да забрави деня. Тръгна по утъпканата между храстите пътека. Останалите момчета вече влизаха в сградата на хълма.

Стигна до траншеята, от която бяха стреляли няколко часа. Изведнъж нещо привлече вниманието му. Някакво движение в далечината. Инстинктивно вдигна автомата.

Видя през окуляра две фигури, които вървяха по моста Връбаня.

Не искаше. Просто инстинктивно натисна спусъка.

Беше на автоматична.

Лада обикаляше къщата като полудяла. Не можеше да си намери място. Отиваше до банята, после до тоалетната, до спалнята, но не влизаше никъде. Въртеше се в кръг. Далибор стоеше вцепенен пред отворената врата на хола. От момента, в който видяха, че Айда и Давор ги няма, вече знаеха, че двамата са побягнали.