Георги Бърдаров - Аз още броя дните

После на гробището тълпата се разстъпи и към Лада се насочиха униформени, които носеха два еднакви ковчега. Лада усети как краката ѝ се вледеняват, как сърцето ѝ се стяга и ѝ се вие свят. Над нея закръжиха черни птици, огромните им криле затъмниха слънцето, а плясъкът им заглушаваше всичко. Тя се огледа да се облегне на някого, на нещо, обаче нямаше нито на кого, нито на какво. Беше абсолютно сама. Войниците поставиха двата ковчега върху набързо скована дървена поставка. Встрани зееше дупката . Униформените оставиха ковчезите и се отдръпнаха назад. Не и медиите, разбира се: камерите се навираха буквално в лицето на Лада, изследваха дъното на дупката, снимаха в едър план ковчезите.

Лада си беше обещала, че няма да плаче. Че няма да им достави това удоволствие. Че ще бъде твърда като камък — после щеше да си поплаче вкъщи. А и сълзите ѝ бяха пресъхнали. Застана между двата ковчега. Обикновени, дървени, кафяви, полирани. Единият — с кръст върху капака. Сложи дясната си длан на десния, лявата — на левия. Направи крачка назад и свали шала, който носеше на врата. Синкав копринен шал, с вълнообразни жълтеникави линии по него. Свали го, допря го до устните си много бавно, а след това го постави върху кръста на десния ковчег и прошепна:

— Сбогом, Даворе.

След това свали един по-малък шал, завързан около китката ѝ. Морскосин, със сребристоатлазени нишки, втъкани в него. Допря го до устните си и го постави върху левия ковчег и пророни:

— Сбогом, Айда.

После униформените спуснаха двата ковчега в гроба, плътно допрени един до друг. Всички погледи бяха приковани в Лада, всички камери снимаха само нея. Сега ѝ трябваше цялата сила на света, за да не рухне и тя в правоъгълната дупка пред краката ѝ. Приклекна, взе една буца кафеникава пръст и я хвърли върху единия ковчег, после взе още една и я пусна върху другия.

— Децата ми — прошепна, — моите деца!

Излязох от „Трите шишета“ и утринното слънце ме блъсна в очите. Опрях се на някакъв парапет. Покрай мен — хора, автомобили, клаксони, викове. Изглеждаше ми като паралелна реалност. Не можех да го понеса. Това е повече, отколкото може да понесе едно човешко същество. Тръгнах по улицата. Залитах. Беше ми лошо. Някакви хора ме гледаха странно. Не знаех накъде вървя. Просто трябваше да вървя. Щях да се пръсна иначе. Блъсках се в някакви кофи за боклук. Падах, ставах. Продължавах да вървя. Всъщност много добре знаех накъде вървя. Вървях към моста Връбаня на река Милцяка. Забелязах го отдалече. Стоеше каменен и огрян от слънцето, а по него минаваха хора и коли. Всичко изглеждаше спокойно, делнично, равновесно.

ПОСЛЕДНО ИНТЕРВЮ

Кухня, малка, тясна, просто подредена. Мивка, шкаф, хладилник, куцаща маса, два стола, запотени стъкла, димяща тенджера.

— Самира, какво се случи след това?

— Тишина, зловеща тишина.

— Какво стана с Риаз?

— Оцеля, сега е в Щатите.

— Има ли семейство, добре ли е?

— Има, да, жена, две дъщерички, внучките ми. Да, добре е.

— Ами вие?

— Ние останахме, не можахме да оставим Айда сама.

— Как живеете днес?

— Живеем.

— Виждате ли се с Лада и Далибор?

— Далибор почина, Лада напусна Сараево завинаги.

— Казваш тишина?

— Да, тишина, вече няма звуци, тишината е навсякъде.

— Ще простиш ли някога?

— На кого?

— На тия, които го извършиха.

— Господ, който и да е той, може да прости, аз никога.

— Извинявай за въпроса, но как вървите из тези улици?

— Ние сме призраци. Всички хора сме призраци. Само тишината е истинска.

— Градът се променя, Самира. Нови сгради, чисти улици, слънце по витрините. Животът продължава.

— Може би… може и да продължава за някои, за нас спря там, тогава, на деветнадесети май хиляда деветстотин деветдесет и трета година.

— Самира, ще ни кажеш ли какво пишеше в последните два реда от писмото на Айда?

(Мълчание, дълго мълчание, ужасяващо дълго мълчание. Става, отива до шкафа, отваря едно чекмедже. Вади оттам пожълтял лист хартия. Ръцете ѝ се разтреперват, очите ѝ се навлажняват. Мълчанието е неловко, тънко, като лист оризова хартия. Овладява се. Връща се, сяда отново на стола. Мълчание. Трябва някой да отвори прозореца и целият кислород на света да нахлуе в тази малка тясна кухничка. Държи листа в ръка, но не чете от него, говори тихо, с притворени очи.)

— Мамо, знам, че ти много ще се притесняваш. Знам, че няма да можеш да спиш. Аз ще се върна скоро. Съвсем скоро, повярвай ми. Затова ти предлагам следното: вместо да се притесняваш да броиш дните до моето завръщане.