Георги Бърдаров - Аз още броя дните

Спираме пред тесен, но романтичен бар. Сядаме на високите столчета в края на дървения барплот, точно пред отворената плъзгаща се врата, през която влизат на вълни денят, есента и смеховете. Поръчваме си по едно голямо уиски. Две ледчета, чакаме да се разтопят, после пием на екс. Не си говорим. Няма нужда. Няма за какво. Топлината се разлива по цялото ми тяло. Главата ми се замайва. Малко по-добре съм. Плащаме, оставяме солиден бакшиш. Тръгваме пак по улиците, спуска се здрач. Някой горе си гледа съвестно работата. Не ми излиза от главата нито една нейна дума. Стигаме брега на Миляцка. Не мога да забравя нито един неин жест, погледа ѝ… — всъщност отсъстващия поглед. Уж човешко същество, хубава жена, а отвътре — пустота. Плача на брега на Миляцка, Зоран ме е прегърнал и също плаче. Иска ни се да си кажем нещо, но в гърлата ни е заседнала буца. Взимаме от денонощния бутилка уиски. Сядаме пак край Миляцка. Подаваме си бутилката мълчаливо и уискито свършва бързо. Издигам се леко над Сараево. Отвисоко градът изглежда още по-красив. Светлинки покриват като рибарска мрежа сградите и хората. Издигам се още по-високо, като ангел съм с разперени крила. Последното, което виждам, са светлините на градската библиотека, някой там продължава да чете. Всъщност само един прозорец свети, слаба жълтеникава светлинка, може би от гола, самотна, нагорещена отвътре крушка. Прибираме се със Зоран у тях. Той вади бутилка сливовица. Пием. Искаме да изгорим всичко. Да забравим. Тръшваме се с все дрехите на две съседни кушетки.

Край, тъмнина. Вселенска тъмнина и пустота.

И двамата искаха да кажат нещо, но не знаеха какво. Изострените им от страха сетива долавяха всеки шум — блъскането на реката в основите на моста, шумолящите от вятъра треви, бученето в близката канализационна шахта, ленивият, провлачен лай на куче, отекващият в далечината камбанен звън.

Най-сетне Давор се надигна и каза:

— Върви плътно до мен.

— Добре — отвърна Айда.

И те стъпиха на моста.

Всичко продължаваше да е спокойно. Мостът беше дълъг четиридесет метра. Само четиридесет метра до свободата. Двамата вървяха бавно и внимателно, сякаш бяха боси и стъпваха по натрошени стъкла. Едва се сдържаха да се затичат, но Каро им беше казал в никакъв случай да не бързат . Кой знае защо Давор си спомни любимата „Несаница“ — Idi, idi nesanice da ne vidim tvoje lice — и как я пееше Айда. Стисна още по-силно ръката ѝ. Чуваха се само хрущенето на камъчетата под обувките им и шумът на Миляцка.

И все по-ясно се различаваха очертанията на сградата на другия бряг, където ги очакваха.

„Трите шишета“ тънеше в тишина. Беше онова време на денонощието, когато всичко живо спи. Наближаваше пет часа̀. Очите на Зоран плуваха в червена мъгла, но той се държеше и ме гледаше втренчено. Разказа толкова много, чух повече, отколкото очаквах. И все пак оставаше нещо недоизказано в тази луда нощ. Гледах го и аз и се чудех какво е то. Наляхме отново и отпихме мълчешком. И тогава се сетих. Неговата история. Разказа за всички, но не и своята история.

— Знаеш ли, Зоране, кое няма да забравя никога?

Гледаше ме все така втренчено, но продължаваше да мълчи.

— Онази жена — казах. — Интервюто, дето взехме с теб. Не мога да забравя лицето ѝ и липсата на поне капчица живот в очите ѝ. Никога не съм усещал по-голяма пустота. Сякаш от тия очи вееше леден вятър…

— Преди няколко часа — продума накрая той, — ти ме попита за омразата. Питал съм се и аз хиляди пъти. И нямам отговор. Не знам какво я отключи. Какво ни накара да се колим като изроди, да се насилваме така брутално. На Балканите омразата е повече от всичко. Тук всеки мрази всеки. Вие мразите турците, ние бошняците и хърватите, македонците май мразят всички, гърците не понасят албанците, албанците и хърватите ненавиждат сърбите. И това е един омагьосан кръг. Насилие, лайна, болка. И така ще е вовеки веков. Омразата ще се предава от бащи на синове и от синове на техните синове. А някой ще печели от нея. Толкова е просто.

— Няма ли някога да прекъсне? — попитах, но вече знаех, че е абсолютно прав.

— Няма как. Войната отключва всичкото зло в човека. Войната те превръща в обикновен убиец. И няма никакво значение какъв си бил преди нея. Учител, художник, футболист, монтьор, хуманист, пацифист, човеколюбец. На война ти си просто убиец и нямаш избор.

Тук вече категорично не бях съгласен.

— Стига глупости, Зоране! — повиших тон аз. — Нали не искаш да оправдаеш всички тези изроди с това ами война е, нямали са избор ? Винаги имаш избор. Не може да има оправдание за тия, които са убивали, насилвали. Няма значение защо са го правили — за пари, за удоволствие, от глупост. Убиецът си е убиец! Не мога да си представя, че аз или ти някога, при каквито и да е обстоятелства, бихме вдигнали оръжие срещу беззащитни хора, срещу невинни жертви, срещу деца. Да се защитим — да! — да защитим семействата си — да! — но срещу невинни, беззащитни — не. Никога.