Георги Бърдаров - Аз още броя дните

— Кога се събуди?

— Кога, не знам, но знам, че бях в бяла стая, с бели варосани стени и бели чисти чаршафи. Не бях виждала чисти чаршафи от месеци. Бяха превързали и бедрото ми. Няколко дни за мен се грижеше една възрастна дебела госпожа. Не говореше с мен, на всичките ми въпроси отговаряше със знаци — така и не разбрах дали е няма, защото иначе разбираше какво ѝ говоря. Някъде наблизо чувах звуци, смехове, тракане на посуда, изстрели откъм двора. А вечерно време, макар и далеч, сякаш от другия край на сградата — писъци. Женски писъци.

— Кога разбра къде точно се намираш?

— След няколко дни. Вече се бях оправила, накуцвах, но бях добре. Тогава… Тогава. (Гласът се накъсва.) Тогава се появи висок мъж с камуфлажна униформа. Влезе, огледа стаята, не помня точно чертите му, помня само острия мирис на одеколон. „Кучко — рече, — тук няма кой да ти помогне, тук сме само ние. И да цивриш, и да не цивриш, все тая. Ако не слушаш, ще ти пръсна мозъка.“ Отви ме. Стисна ме здраво за китките. Замък-на ме до отворения прозорец и провеси главата ми навън. Усетих хапещия студ. После не помня много. Откъслечни думи: „Преоблечи се, измий се.“

— Какво следваше?

— Виждах само силуета му. Крещеше: „Кучко, отивай в банята, има чисти дрехи там“. Дърпам се и хлипам, той ме влачи по грапавия под, вдига ме, разтърсва ме силно, крещи: „Докато се върна, да си се оправила, инак ще стане страшно“. Излиза. Слушам дълго стъпките му в коридора. Най-дългият час в живота ми. Няма по-страшно от неизвестността. Всъщност оказа се, че има.

— А после разбра?

— Да, после разбрах всичко. Той се върна след около час, както се беше заканил, заедно с един по-млад войник. Младият ме огледа и подсвирна. Изведоха ме. Явно се намирахме в нещо като училище. Коридорите бяха дълги и тесни, и покрити с мозайка. Бяха лъснати и миришеха на белина. Не знаех накъде ме водят, но се приближавахме до някакво място, където имаше жени. Колкото повече наближавахме, толкова повече се усилваха женските гласове. Стигнахме до бяла талашитена врата, войникът я отвори, високият ме хвана за ръката и ме вкара вътре. Беше столова. Двайсетина жени обядваха, а като влязохме — млъкнаха. Замръзнаха и ни загледаха уплашено. Високият каза само: „К’во зяпате. Тая е нова, въведете я в работното ни ежедневие“, и си излезе. Не знаех какво да правя. Жените ме гледаха с ужас и съжаление. Стана една красива госпожа, беше към четиридесетте, хвана ме за ръка и ме поведе към най-близката свободна маса. Попитах я: „Къде съм?“. „Във Фоча“, каза. Не бях го чувала. „Какво е това място?“ Госпожата спря, обърна се към мен, хвана ме леко за раменете и изстреля: „Секс-лагер“. После добави: „Трябва да си много, много силна. Няма да оцелееш иначе“. Припаднах, замъкна ме до стола. Напръска ме с вода. Бутна чиния пред мен. „Яж.“ Останалите ядяха мълчаливо, забили погледи в чиниите си. Тя продължи: „Трябва да го приемеш, иначе си мъртва. Оттук измъкване няма. Имаш два избора. Или се съпротивляваш, или гледаш да мине без насилие. Съпротивлението само ги възбужда“. Замълча, после добави тихо: „Аз се съпротивлявах докрай“.

(Изведнъж тя млъква. Дотук сякаш бе навила някаква пружина, за да каже всичко, но като стига до този момент, започва отново да трепери.)

— Ако искаш да спрем, може и утре да продължим.

— Не. Ако сега не го кажа, никога няма да го кажа и ще си остане в мен. Но хората трябва да разберат. Светът трябва да разбере. С мен вече нищо не може да се направи, но хората трябва да знаят.

— Добре.

— Играеха си с мен. Войниците идваха по всяко време и измъкваха някоя от другите жени. А когато я връщаха — ако я върнеха — тя беше с разкъсани дрехи, синини, кръв. Не казваше нищо, само се свиваше, треперейки, на леглото. Ние я почиствахме. И това се повтаряше постоянно.

— Говорехте ли с другите момичета?

— Говорехме постоянно. Казаха ми, че някои забременявали и абортирали, в повечето случаи го били направили сами. Някои от ония обичали да се забавляват с бременни. После ги убивали. Често си разказвахме за дома и за семействата — не за друго, а за да може някоя ако оцелее, да разкаже на близките ни. Доста от момичетата взимаха успокоителни. Немалко се дрогираха постоянно, наркотиците ония ги оставяха на лесни места, нямаше проблем.

(Беше се овладяла, но всъщност жената пред нас вече не беше човешко същество. Нямаше дух, не беше нищо повече от говореща кукла.)

— С теб какво стана?