Георги Бърдаров - Аз още броя дните

— Айда — прошепна той, — ще мина отпред, за да видя дали всичко е о’кей.

— Идвам с теб — каза бързо Айда.

— Не — спря я той, — тук вече е прекалено опасно. А и аз имам много повече опит от улиците на Сараево.

— Но ти каза, че няма да се разделяме нито за секунда!

— Не се разделяме, Айда. Ще ме виждаш през цялото време. Стой спокойно. Само проверявам дали всичко е чисто и се връщам за теб.

— Но…

— Никакво „но“! Нямаме време за спорове.

Докосна я по ръката и тръгна предпазливо по късата страна на сградата. Последните им учебни занятия тук бяха миналия май: месец след началото на блокадата обявиха, че затварят университета до второ нареждане. Нямаше второ нареждане. Университетът беше бомбардиран и сега на няколко места грозно стърчаха части от изгорели стени, железни греди, прозорци бяха изпотрошени.

Отвътре наистина се долавяха шумове. Не можеше да прецени дали са от мазето или от първия етаж, но ги чуваше съвсем ясно и това го тревожеше. Стигна до края на стената и надникна зад ъгъла. Луната осветяваше идеално парадния вход и площадката пред него. Не се виждаха хора, но имаше паркиран джип. Това го притесни още повече. Колкото пъти беше минавал по маршрута през последния месец, не беше виждал кола в двора на университета. Погледна часовника — беше вече осем и четиридесет и девет. Оставаха единадесет минути и повече не можеше да се колебае. Или трябваше да изтича при джипа и да го провери, или да рискува да се върне, да вземе Айда и да тръгнат заедно. Знаеше, че трябва да провери автомобила, но и не искаше да оставя Айда повече сама. Тя щеше да се паникьоса, ако го изпусне от поглед. Обърна се и се върна при нея. Вече чуваха ясно ромона на Миляцка, но и шумовете откъм тъмната сграда на университета се усилваха: определено се отваряха и затваряха врати, отекваха стъпки — и никаква светлина.

— Какво става, наред ли е всичко? — попита го Айда, а гласът ѝ трепереше.

— Има някакъв джип отпред — прошепна Давор.

— Джип?

— Да — отвърна той. — Преди го нямаше…

— И какво ще правим?

— Тръгваме. Рисковано е, но вече нямаме време.

— Ами тия шумове вътре?

— Не знам кой може да е. Дано да имаме късмет. Давай!

Хвана я пак за ръка и предпазливо я поведе напред. Вече се чуваха и гласове, бяха съвсем близо до тях. Някой звучно изпсува. Айда трепна, а Давор ускори крачката. Джипът си стоеше все така притихнал, но гласовете в сградата вече приближаваха. Давор хвърли последен поглед натам и каза тихо:

— Сега притичваме до оградата, прескачаме я точно на ъгъла, нали се сещаш, там има едно бордюрче и можем да стъпим на него. Оттам свиваме веднага вляво и се скриваме под големия навес на печатницата.

Айда само кимна.

Нямаше нужда от повече думи. Давор направи знак с пръсти, едно, две, три! — и на три я дръпна рязко. Побягнаха с всички сили. До оградата имаше двайсетина метра. Бяха стигнали до средата, когато чуха зад себе си трясък от счупен прозорец и мъжки викове. Айда замръзна, но Давор отново я дръпна. Мъжете вътре се караха помежду си и никой не извика към тях. В страха си да не би да стрелят в гърба им Давор тласна Айда да прескочи първа и тя се подчини мълчешком, а и нямаше време за спорове. Прехвърли се през оградата, но като скочи долу, изохка силно — беше си навехнала крака. Зад тях се счупи и друг прозорец, проехтя самотен изстрел, но и сега не стреляха по тях. Давор също прескочи оградата, хвана здраво ръката на Айда и двамата се затичаха към печатницата.

Спряха под навеса и се почувстваха защитени, но дъхът им се блъскаше в зъбите.

— Какво беше това? — попита притеснено Айда.

— Не знам — сви рамене Давор. — Нямам представа кой може да е в университета по това време, но не ме и интересува. Важното е, че минахме.

Вече виждаха моста.

Оставаха им още само двеста и петдесет метра.

Заобиколиха печатницата. Шумът от пълноводната като всяка пролет Миляцка се усилваше. Далеч зад тях отново отекнаха изстрели — тази вечер наистина само центърът беше във вниманието на снайперистите, а това беше добре за Давор и Айда, защото тук бе тихо и пусто. Сиво-черни облаци пропълзяха по небето, скриха луната и мракът покри като погребален саван града. Вятърът се усили.

Завиха зад последната сграда преди моста: административна сграда, съд или нещо подобно. Колкото повече наближаваха моста, толкова повече растеше страхът в Айда. Дотук бягството им сякаш по нищо не се различаваше от ежедневието ѝ в Сараево през тия две години на блокадата: стрелби, умиращи хора, горящи сгради. И радостта, че си оцелял. Но сега пред тях беше мостът, по който трябваше да преминат след по-малко от десет минути. Мостът между смъртта и живота.