Георги Бърдаров - Аз още броя дните

Докосна я отново по ръката и ѝ посочи ламаринената будка от другата страна на улицата, точно срещу разрушената сграда на училището им. Тук беше и краят на техния квартал. Приведоха се отново, стигнаха до будката и клекнаха задъхани под металното тезгяхче, дето едно време редяха сутрешната преса. Като ученик Давор едва дочакваше голямото междучасие и докато другите деца се трупаха пред лавката, той хукваше да си купи новия брой на „Спортские новости“: грабваше го нетърпеливо, сядаше на близкото бетонно колче и отваряше на футболната страница. Колчето си стоеше, само че сега беше почерняло от снарядите и куршумите.

Давор ѝ даде знак, после двамата се изправиха и поеха към центъра. Трябваше да пресекат едно открито площадче с кръгла градинка в средата, която някога събираше майките с деца от околните блокове. Сега беше едно потънало в плевели черно петно. По „Логавина“ се зададе камион с изгасени светлини и Давор се стресна: всеки камион можеше да означава само едно — опасност. Спогледаха се тревожно. Имаха две възможности: или да се върнат обратно, или да побягнат напред. Тази нощ обаче връщане назад наистина нямаше да има. Давор огледа площада, блоковете отсреща, някогашния магазин за цветя вляво. Камионът беше на стотина метра от тях и пъплеше с бучене по нанагорнището. Давор стисна ръката ѝ и каза:

— Хайде. Изнасяме се на бегом.

И се втурнаха напред. Прескочиха буренясалата градинка и свиха бързо зад цветарския магазин. Камионът приближаваше, бученето се усилваше. Хукнаха към най-близкия блок, от който ги деляха трийсетина метра. Изведнъж бученето спря, някой се разкрещя да спрат. Давор буквално влачеше Айда. Оставаха им двайсетина метра до блока, когато чуха изстрели. После силни викове, после пак изстрели. Двамата се заковаха на място и погледнаха назад: от камиона стреляха по други две бягащи сенки. Никой не гледаше към тях. Стрелнаха се към блока, вратата на най-близкия вход беше отворена и те се вмъкнаха там.

— Добре ли си, Айда? — попита задъхано Давор.

— Аха — промълви Айда.

— Трябва да продължаваме.

— Колко стана часът?

— Осем и тридесет и пет. След двадесет и пет минути трябва да сме при моста.

И те отново излязоха навън. Бяха на улица „20-и август“ — оттук започваше спускането към Baščaršija . Беше стръмна улица. Лете хлапетата се спускаха лудешки по нея с велосипеди, а зимно време — с шейни. Сега изглеждаше призрачна под лунната светлина и те щяха да са удобна мишена за снайперистите. Дотук имаха късмет, ако се изключеше онзи камион. Явно Господ беше на тяхна страна.

В края на „20-и август“ имаше фонтан. Някога двамата си определяха срещите тук и после тръгваха към кафенетата на Baščaršija . Айда често сядаше край фонтана и четеше с часове под монотонния ритъм на водата. Сега и фонтанът беше като всичко друго в Сараево — мъртъв, а каменното момченце в средата лежеше покосено от снаряд. Часът беше вече двадесет и четиридесет, оставаха само двадесет минути, но Айда приседна за малко до фонтана и погали камъка под себе си.

На Давор този фонтан навяваше съвсем други спомени. В първите дни на обсадата, когато все още се надяваха, че тази лудост ще спре съвсем скоро, точно тук имаше протестен митинг на студенти и млади хора от всички етноси и религии — един последен опит на младостта да се изправи срещу безумието на оръдията. Бяха се събрали в двора на университета и оттам поеха към централния площад. Отстрани ги охраняваха войници в пълно бойно снаряжение. Това, че бяха толкова много и че бяха единни, им даваше сила. Давор си спомни как наивно вярваше, че ще успеят да променят всичко и ще спрат войната. Стигнаха до централния площад, издигнаха плакатите против войната, шумно свиркаха с уста, организаторите на протеста говореха през мегафоните. А после започна ужасът. Вкарани сред студентите провокатори започнаха да замерят с камъни униформените. Улучиха в главата един офицер и той падна, рукна кръв, военните се разкрещяха. На някои от младежите не им издържаха нервите и се нахвърлиха с юмруци и върху провокаторите, и върху военните. Това отприщи насилието. Войниците откриха безразборно огън срещу невъоръжените протестиращи. Още след първите изстрели няколко души се свлякоха на паважа. Настана паника. Всеки крещеше и гледаше да се измъкне. Давор видя как една от най-добрите му приятелки от випуска падна на колене, закри лицето си с ръце, разтърсвана от плач, а пред нея лежеше тялото на друго младо и хубаво момиче. По красивото лице се стичаше кръв. Безжизненият вече поглед беше забит в чистата синева на сараевското небе — вероятно последното нещо, което бе видяла. Стрелбата продължаваше. Давор се опита да вдигне и измъкне колежката си, но тя не помръдваше от убитата. После Давор побягна оттам. Тичаше на зигзаг с надеждата, че така ще избегне куршумите — поне на това го бяха научили в казармата. Блъскаше се в другите хора, падаше, ставаше, бягаше… Чуваше куршумите, писъците, усещаше ужаса. Вече се измъкваше от площад „Героичен“ и се чудеше в коя посока да продължи, когато го настигна един от най-добрите му приятели — Влад. Бяха заедно още от гимназията, после пак заедно записаха биология в университета. Влад само го стисна за рамото и му посочи фонтана. Давор го разбра: оттук започваше стръмната „20-и август“, ако се вдигнеха по нея, щяха да се измъкнат от куршумите. Втурнаха се заедно към фонтана.