Георги Бърдаров - Аз още броя дните

Сафет и Самира стигнаха при ЮНПРОФОР. Никой не разчиташе на тия. За всички беше ясно, че те само маркират присъствие тук. Пред очите им загиваха постоянно хора, а те не се намесваха. Светът не се намесваше. Това не е техният конфликт, разбира се, независимо дали е в Израел и Палестина, дали в Руанда и Камбоджа, дали в Украйна и Русия — това не е техният конфликт. Хората обичат да стоят настрани, да наблюдават и да цъкат с език.

Малко трудно се намери преводач. Сафет сочеше танковете и показваше с жестове как могат да излязат на моста и да приберат Давор и Айда. Самира също опита с всякакви молби, но офицерите от ЮНПРОФОР учтиво им обясниха, че няма как да го направят, че не са виновни, че не носят отговорност за случващото се. Те са само наблюдатели. Всички само наблюдаваха, всички бяха само неми свидетели и, разбира се, никой не носеше никаква отговорност. Нито сърбите, нито бошняците, нито светът, а телата на Давор и Айда продължаваха да се разлагат под пролетното сараевско слънце. За да направели нещо, им трябвало заповед от центъра, дотогава не можели да се намесват, това си бил конфликт между сърби и бошняци.

Сафет изслуша бръщолевенето им на английски, изслуша и превода, след което махна с ръка и хвърли поредната цигара.

— Абе, пичка ви материна! — каза. — Що не се ебете в шибаните каски. Аз сам ще си прибера децата!

И пред смаяния поглед на войниците тръгна спокойно към моста. Пролетното слънце блесна в сините му очи и го накара да примижи. Запали си нова цигара и продължи да крачи към моста. Камуфлажните миротворци говореха нещо на Самира, сочеха към Сафет, но тя не помръдна: знаеше, че като си науми нещо Сафет — няма отказване. Особено пък сега.

Най-накрая един миротворец все пак хукна подир Сафет. Сафет продължаваше да върви, беше на по-малко от двайсетина метра от моста, вече виждаше телата на Давор и Айда. Усети войника зад гърба си и без да спира и да се обръща, го нацели с лакът. Оня тупна на асфалта. Спуснаха се още неколцина и въпреки псувните на Сафет, успяха да го спрат, преди да стигне моста.

Мостът Връбаня на река Миляцка се обливаше от горещите лъчи на пролетното слънце. Най-хубавото време в годината. Телата на Давор и Айда продължаваха да лежат там. Вече пети ден. Лежаха прегърнати. Телата се разлагаха — плътта е по-слаба от духа. Разлагаха се и миришеха. Всъщност вонята беше почти непоносима. Няколко кучета опитаха да стигнат до тях, но бяха улучени от снайперисти и сега лежаха и също се разлагаха на моста. Мостът Връбаня на река Миляцка в Сараево, дълъг четиридесет метра.

Под натиска на международната общност и заради вълнението в Сараево сръбските паравоенни все пак разрешиха телата да бъдат изтеглени. Направиха кордон от снайперисти, които да охраняват моста. Двама млади войници с маски на лицата заради вонята отидоха, затеглиха двете тела по грапавия асфалт, а подир тях оставаше тъмна червеникаво-черна диря като от спукана автомобилна гума. Изтеглиха ги от моста шест дни след като бяха убити. Шест дни.

А единствената причина тяхната история да стане известна на света, да се правят филми за нея, да се пишат книги, да се разказва в университетските аудитории, да се обсъжда по медиите и в социалните мрежи, е цинична: просто онази снимка на прегърнатите им тела стигна до публичното пространство и светът научи за тях, а като Давор и Айда са десетки, стотици, хиляди други жертви на безумните етно-религиозни конфликти по света. Но анонимни жертви.

На гробището Вранеш край Сараево цареше оживление, необичайно дори за война. Особено за война. Обикновено погребенията тук се претупваха набързо и се преминаваше към следващото. А сега хора, медии, камери, войници… Лада беше като изгубено малко момиче сред цялото това множество. Сърбите бяха поканили и Самира, и Сафет — обещаха им коридор от бошняшката територия до гробището и обратно и пълна безопасност — но Сафет отсече, че това е пропаганда, и отказа. Сега двамата със Самира седяха вкъщи и гледаха погребението по телевизията. Не беше ясно на кого му е по-тежко — дали на останалата сама сред всичките онези хора Лада, или на Сафет и Самира. Бяха дръпнали плътно всички завеси, не искаха да влиза светлина, не искаха да виждат светлина. Седяха един до друг на канапето, не се държаха за ръце, не говореха, не се поглеждаха.