Георги Бърдаров - Аз още броя дните

Давор се поколеба за миг — дали само да го подпита — но после реши да кара направо:

„Беше ми казал, че можем да разчитаме на всякаква помощ.“

„И?“

„Е, сега имам нужда от такава помощ. Искам да ми кажеш какви са възможностите, колко ще струва и можеш ли да го уредиш да ни измъкнеш с Айда от града?“

Каро чак подсвирна. Изпи на един дъх бирата, поръча втора.

„Това е нещо сериозно — каза накрая. — Много сериозно.“

„Знам — отвърна Давор нетърпеливо. — Нали затова се обръщам към теб.“

„Ти даваш ли си сметка колко много рискуваш?“

„Давам си.“

„А даваш ли си сметка, че теб можем да те изведем без кой знае какви рискове — сърбин си и просто ще намерим правилните хора. Обаче…“

„Не — прекъсна го Давор. — Давам си сметка за всичко, но ще тръгнем двамата .“

„Защо сега бе, човек? Защо не го направихте в началото, когато беше по-възможно?“

„Не можехме да оставим родителите си.“

„А сега можете?“

„Сега се налага.“

„И какво го налага?“

„Айда е бременна.“

Каро издиша голям облак дим.

„Това променя всичко — изпъшка. — Виж к’во, никога не ме е интересувало кой кого ебе. Християни, мюсюлмани, католици — все едни и същи религиозни чекии. Вас двамата обаче винаги съм ви харесвал, още от ученици. Бяхте различни — като мен. Е, по много по-различен начин, но ме кефехте, че не се подчинявате на нормите. Добре — отсече. — Сега ще попитам за последно и внимателно си помисли какво ще ми отговориш.“

Каро се надвеси над масата и като натъртваше всяка дума, каза:

„Сигурен ли си в това, което искаш от мен?“

„Да, сигурен съм.“

„Добре, разбрах — облегна се назад Каро. — Няма нужда от повече приказки. Ще разпитам насам-натам. По принцип е възможно. Извеждат се хора, но е много рисковано. И скъпо.“

„Нищо, имам пари, заделях.“

„И ще направиш това от любов? Още повече за една мюсюлманка… Добре! Ще намеря най-сигурните хора.“

Видяха се отново след няколко дни на същото място, отново си поръчаха бира, чукнаха се, казаха си „Живели!“ и Каро веднага подхвана:

„Проверих всичко, брато. Опциите вече са малко, защото сега положението се е затегнало. Има една възможност обаче. Да ви изведем през моста Връбаня. То всъщност това е и единствената възможност де. Аз ще организирам всичко, но ще струва много.“

„Колко много?“ — изтръпна Давор.

„Реалната цена е двайсет хиляди марки, но аз успях да отбия три. Все пак не съм някой сульо, а съм един от кралете на Сараево. Така че последно — седемнайсет хиляди.“

Давор замълча. Беше се надявал на по-малко.

„Колко имаш?“ — усети го Каро.

„Близо единадесет хиляди марки“ — каза притеснено Давор.

„Не е много, но не е и малко — прецени Каро. — Мога да ти друсна някакво заемче.“

„Няма да мога да ти го върна.“

„Ще го върнеш, войната все някога ще свърши, а и животът е странен, все някога пак ще се срещнем. Виж к’во, можем да ги направим петнайсет хиляди. Ще ми дължиш де, но трябва да намериш още към две хиляди. Ще успееш ли?“

„Ще успея — възкликна Давор. — Много ти благодаря, няма да го забравя.“

Каро се засмя гърлено:

„Всичко се забравя в тоя живот! То това май му е и най-хубавото. И доброто, и лошото — всичко се забравя.“

Когато Давор каза на Айда какво е намислил, тя изпадна в паника. Искаше много да се махнат, искаше да напуснат тоя ад, искаше да роди на свобода, но не си го представяше как реално може да стане всичко това. После се заточиха тежки, тревожни седмици. Нямаше с кого да споделят. Трябваше да го преживеят двамата заедно, както бяха преживели толкова много неща в живота.

Айда така и не разбра как Давор намери ония недостигащи две хиляди марки. Нямаше от кого да вземат толкова пари, никой вече нямаше нищо. Просто една вечер той се върна много разстроен и каза, че е намерил липсващите пари. Айда го попита как ги е намерил, но той не пожела да говори. Изглеждаше ужасно, сякаш беше убил човек, и тя не посмя да го разпитва повече. Така или иначе, Давор занесе парите на Каро, а той му каза да чакат: щял да го извести за точната дата.

Каро му се обади след няколко седмици. Определиха си среща не в заведение, а на една от централните улици — на ъгъла на „Франие“ и „Вилсоново“, близо до моста Връбаня. Каро беше определил мястото. Духаше пролетен вятър и оставяше усещане за лекота и надежда. Не се виждаха хора, беше тихо.

Здрависаха се и Каро подхвана по същество:

„Братленце — каза, — виждаш ли моста?“

„Да.“