Том Брадби - Господарят на дъжда

— Ако смятате така, ще ви върна веднага.

— Не можете да се скриете зад значката си.

— Не вярвате ли, че можем да ви защитим от Лу?

— Половината от вас работят за него.

— Мислите ли…

— Не. Точно затова говоря с вас. Моля ви. Правете каквото искате с мен, но да не говорим повече за това. — Тя си пое дълбоко въздух. — Питате ме с кого се е виждала Лена, но аз не знам. През последните няколко месеца беше доста потайна.

— Нищо ли не ви е казала за него?

Наташа поклати глава.

— Живели сте врата до врата.

— Винаги сме пазили в тайна личния си живот.

— Значи никога не сте виждали някой мъж да влиза в апартамента й, никога не сте чували гласа му, никога не сте виждали пред къщата да спира кола.

— Не.

— Трудно е за вярване, не мислите ли? Били сте приятелки, познавали сте се още от Казан. Живеете врата до врата, а не знаете нищо една за друга.

— Мислете, каквото искате.

— Какво ще кажете за бележките за онези пратки? „Саратога“ трябва да замине след няколко дни, натоварена с шевни машини от „Фрейзърс“? Мога да се обзаложа, че записките са оставени за някого, който знае какво означават. За вас ли са предназначени?

Наташа се втренчи мълчаливо в него.

Фийлд се изправи и отиде при прозореца. Погледна към часовника „Биг Бърти“ и хиподрума. За своя изненада установи, че е почти пет часът.

— Лу води ли ви в дома си?

— Понякога.

— Какво правите там?

Тя сведе очи.

— Разбира се, отивате в спалнята му.

— Разбира се.

Сърцето му се разтуптя лудо.

— Какво…

— Може ли да не го обсъждаме сега?

— Нямаме избор.

— Не. — Тя още отбягваше погледа му. — Разбира се, но съм уморена… Вдигна очи. — Моля ви, нека да не е сега.

В очите й личеше болка.

— И без това трябва да тръгвам — каза той. — Имам среща във фабриката на „Фрейзърс“.

Фийлд стана и тръгна към вратата. Наташа го последва.

— Благодаря — рече тя.

— Може би тази нощ?

— Да, може би.

Когато затваряше вратата, тя още му се усмихваше. Струваше му се, че сънува.

Капризи стоеше до бюрото си.

— Чакам те отдавна. Управителят на фабриката си тръгва в шест. — Посочи към горния етаж. — Грейнджър те търси.

— По-добре да проверя защо.

— Хайде, Фийлд.

— Няма да се бавя.

Той се затича по стълбите към отдела си.

Ян се приготвяше да си тръгва и го изгледа укорително. Прокопиев седеше приведен над купчина вестници; беше преметнал сакото си на облегалката и бе свалил тирантите от раменете си.

— Късметлия си ти с тази Медведева — отбеляза. — Голям късметлия.

Фийлд почука на вратата на Грейнджър и отвори.

Грейнджър бе вдигнал краката си на бюрото и говореше по телефона:

— Да, сър… Да, сър.

Остави слушалката и се обърна към младия детектив:

— Комисарят е загрижен, че в управлението се използват твърде много кламери. — Вдигна ръка и свали краката ги от бюрото. — Шегувам се, Фийлд. Изглеждаш нервен.

— Не, просто бързам.

— Закъде така?

— Отиваме във фабриката.

— Каква фабрика?

— Една от фабриките на „Фрейзърс“… за електроуреди.

— Къде?

— На улица „Юенмин“, струва ми се.

Грейнджър се намръщи.

— Свързано е със случая „Орлова“. Намерихме в апартамента й тайни записки за една пратка… на шевни машини. Подозираме, че е важно.

— Ами, добре, тръгвай. После ще ми обясниш.

Когато се качиха в колата, Капризи се поинтересува за разговора му с Наташа. Фийлд обясни накратко, като завърши:

— Страхува се от Лу.

В този момент като по сигнал отекна гръм и небето сякаш се продъни; заваля толкова силно, че колата едва пъплеше. Хората по тротоарите се разбягаха, търсейки убежище.

Нужен им беше половин час, докато намерят фабриката на улица „Юенмин“, шофьорът често спираше и се взираше напред, за да се ориентира. Накрая стигнаха табела и синя метална врата, отворена точно колкото да мине кола. Когато отбиха от улицата, предните колела затънаха в голяма локва.

— Спри — нареди Чен и шофьорът веднага се подчини. — На портала няма никого… кабинката на портиера е празна…

Той вдигна автомата си и показа дулото през прозореца. Фийлд и Капризи извадиха револверите си. Сърцето на Фийлд туптеше силно.

— Продължавай — нареди Чен.

Шофьорът се огледа. Беше по-млад от Фийлд и явно умираше от страх.

Потегли бавно.

— По-живо — подкани го нетърпеливо Чен. Шофьорът даде газ и вкара колата през портала. Фабриката се издигаше пред тях, вратите й бяха широко отворени.