Роджър Зелазни: Господарят на светлината

Последователите му го наричаха Махасаматман и твърдяха, че е бог. Той, обаче, предпочиташе да пропусне гръмките Маха– и –атман и се наричаше просто Сам. Не твърдеше, че е бог, но и не го отричаше. Като се имаха предвид обстоятелствата, нито едно от двете твърдения не би могло да му донесе особена полза. Единствено мълчанието можеше.

И тази тайна му служеше за прикритие.

Беше през сезона на дъждовете…

През най-влажния период на годината…

Вече няколко дена се сипеше пороен дъжд, когато най-сетне се възнесоха към небето техните молитви, не от пръстите, безчислено заплитащи молитвените върви, нито от молитвените колела, а от голямата молитвена машина в манастира на Ратри, Богинята на Нощта.

Насочени бяха тези високочестотни молби право нагоре през атмосферата и отвъд нея, пронизвайки златния облак наричан Божественият мост, който обикаляше около света, нощем сияеше като бронзова дъга, а денем превръщаше в оранжево червеното слънце.

Не един или двама монаси поставяха под съмнение ортодоксалността на подобна молитвена техника, но машината беше построена и управлявана от самия Яма-Дхарма, низвергнат от Небесния град тук, на земята. Разказваха, че още в незапомнени времена е построил той могъщата гръмотевична колесница на Господарят Шива — огнедишащата летяща машина, която се носи в безкрайните небесни простори.

Дори в немилост, Яма се смяташе за най-големия майстор, макар никой да не се съмняваше, че боговете от Небесния град ще го обрекат на истинска смърт, узнаят ли за построяването на молитвената машина. Всъщност, за никого не бе тайна, че боговете биха го обрекли на истинска смърт и без машината, стига разбира се, да съумеят да сложат ръка върху него. Как ще уреди този труден въпрос с Господарите на Карма си беше лично негов проблем, но никой не се съмняваше, че когато удари часът, той ще намери подходящото решение. Само два пъти по-млад бе Яма от самия Небесен град, а едва ли и десетина от повелителите небесни помнеха създаването на тази обител. Знаеше се, че познанията му за Огънят Всеизгарящ са по-обширни дори от тези на Бог Кубера. И това бяха само по-малките му Атрибути. С друго бе далеч по-известен, макар да не смееха да говорят за него. Висок, но не прекалено, широкоплещест, но не тромав, движенията му — плавни и леки. Обличаше се в червено и говореше малко.

Той управляваше молитвената машина, а издигнатият на покрива лотос-антена се въртеше безспирно.

Тих дъжд се сипеше над покрива с лотоса и над джунглата, в полите на планината. Вече шести ден поднасяше Яма на небето стотици киловати молитва, но навъсените облаци преграждаха пътя им към висините. Гневно стиснал зъби, той призоваваше един след друг боговете на плодородието, позовавайки се на най-популярните им сред народа Атрибути.

Оглушителен гръм се разнесе над главата му вместо отговор и маймуната, която му помагаше избухна в смях.

— От твоите молитви и проклятия, ползата е една и съща, о Яма — рече маймуната. — С други думи — никаква.

— И ти бяха необходими седемнадесет прераждания за да прозреш тази истина? — запита го Яма. — Нищо чудно, че си оставаш маймуна.

— Не си прав — отвърна маймуната на име Так. — Моето падение, макар и не толкова впечатляващо, като твоето, се дължи на злостна игра на…

— Стига! — извика Яма и му обърна гръб.

Так разбра, че е докоснал болно място. Опитвайки се да намери друга тема за разговор той прекоси стаята, покатери се на прозореца и се загледа нагоре.

— На запад облаците се разкъсват — обяви Так.

Яма се приближи до прозореца, погледна намръщено в посоката, която сочеше маймуната и кимна.

— Да. Оставаш тук за да ме коригираш.