Роджър Зелазни - 24 изгледа от планината Фуджи на Хокусай

Спомням си, че в едно писмо до моя приятел Карл Йоук споменах нещо за планините зад къщата ми и за това, как едва неотдавна съм разбрал, че като ги виждам различни всеки сезон, всеки ден, всъщност всеки път, когато ги поглеждам, това е свързано със следващия разказ; и че книгата на Хокусай с гравюрите му, които се споменават в този разказ, е само приблизителната причина за неговото създаване. Без моите планини не би имало нито съсредоточаване, нито разказ, нито награда „Хюго“ (онази, получена от Шона Мак-карти, донесена в Ню Мексико и връчена ми от Парис — благодаря, Шона, благодаря, Парис). Тук не мога да изброя всички по-малки, случайни ками, които са допринасяли с по нещо. Всичко опира до планините. А без огъня на Фуджи, за да допълни мраза в първия ми разказ, щеше да се наложи да търся друго заглавие на тази книга. Благодаря ти, термодинамико.

Кит е жив, макар че е погребан недалеч оттук, а аз съм мъртва, макар че наблюдавам как от светлината в края на деня порозовяват ивиците облаци над далечната планина; на преден план се вижда едно дърво за контраст. Старият латернаджия е прах, каскетът му — също, смея да твърдя. Кит казваше, че ме обича, и аз казвах, че го обичам. И двамата казвахме истината. Но любовта може да означава различни неща. Тя може да бъде оръжие за атака или функция на болест.

Името ми е Мери. Не знам дали животът ми е подходящ за формите, които ще се наложи да приема по време на това поклонение. Или пък смъртта. Не че поредността много ми отива. Така че започни откъдето и да е. Всяко обикаляне на кръга — като онзи изчезнал обръч от бъчва — би трябвало да те върне на същото място. Дойдох да убивам. Нося скритата смърт, за да я хвърля срещу тайния живот. И двете са непоносими. Претеглих ги. Ако бях навън, не знам кое бих избрала. Но аз съм тук, аз, Мери, и следвам магията по петите. Всеки момент е цял-целеничък, макар че всеки изисква и своя отминал. Не разбирам причините, само последствията. И отдавна съм уморена от преобръщащите действителността игри. Нещата трябва да стават все поясни с всеки следващ пласт от моето пътуване и трябва да се променят като деликатната игра на светлината по моята омагьосана планина. Трябва да умирам по малко и да живея по малко във всеки момент.

Започвам оттук, защото живеехме наблизо. Посещавала съм това място и преди. То, разбира се, се е променило. Помня ръката му върху моята, лицето му, понякога усмихнато, купищата му книги, студеното плоско око на компютърния му терминал и пак ръцете му, докато медитира, усмивката му, която в такива случаи беше друга. Далечен и близък. Ръцете му върху мен. Силата на програмите му да откриват кодове, да създават нови. Ръцете му. Непоносимо. Кой би могъл да си помисли, че той ще предаде онези скорострелни оръжия, фини инструменти, плетеници от тела? Или мен? Пътища… Ръце…

Върнах се. Това е всичко. Не знам дали е достатъчно.

Старият бъчвар в обръча на своя занаят… Полупълен, полупразен, полудеен, полубездеен… Трябва ли да направя олтар от оная прословута гравюра? Трябва ли да я оставя да замества Кит и мен? Трябва ли да гледам на нея като на голямото Нищо? Или като на безкрайност? Или всичко това е прекалено очевидно? Едно от тези наблюдения, които е по-добре да останат неизказани? Невинаги съм гъвкава. Нека си стои. На нея е Фуджи. И не е ли Фуджи мястото, където трябва да се изкачиш, за да дадеш отчет за живота си пред Бога или боговете?

Нямам никакво намерение да се качвам на Фуджи и да давам отчет за себе си на Бога или на когото ида било. Само несигурните и неуверените имат нужда от опрощаване на греховете. Аз върша това, което трябва. Ако божествата имат някакви въпроси, могат да слязат от Фуджи и да ме попитат. Иначе това е най-близката допирна точка между нас. На тези, които ни превъзхождат, трябва да се възхищаваме само отдалече.

Наистина. От всички хора аз най-добре би трябвало да го знам. Аз, която съм вкусила превъзходството. Знам и че смъртта е единственият бог, който идва, когато го повикаш.

По традиция хенро — поклонникът — трябва да е облечен в бяло. Аз не съм. Бялото не ми отива и моето поклонничество си е лична работа, нещо тайно, доколкото мога да го запазя. Днес нося червена блуза, лек жакет и панталон в цвят каки, здрави кожени туристически обувки. Вързала съм си косата. Нещата ми са във вързоп на гърба. Обаче нося тояга — отчасти за да се подпирам, когато от време на време ми се наложи, отчасти като оръжие, ако стане необходимо. Имам опит в използването й и за двете цели. Пък и се смята, че един жезъл символизира вярата на поклонника. Вярата не мога да я проумея. Ще се задоволя с надеждата.