Роджър Зелазни - 24 изгледа от планината Фуджи на Хокусай

Рибарят ме вижда и ми маха. Усещането е особено — това неочаквано общуване с примес на философско отклонение. И аз с удоволствие му махвам в отговор.

Изненадана съм от готовността, с която приемам това чувство. Усещам, че е свързано с общото ми физическо състояние. Всичкият този чист въздух и ходене пеша явно са укрепили силите ми. Сетивата ми са по-остри, апетитът ми — по-голям. Позагубила съм килограми и съм понаправила мускули. Не съм имала нужда от лекарство от няколко дена.

Чудя се…

Дали е много хубаво? Вярно, трябва да пазя силите си. Трябва да съм готова за много неща. Би ли могло това да бъде в разрез с цялостния ми план? Равновесие, може би ще трябва да потърся равновесие…

Смея се за първи път не помня откога. Смешно е да задълбаваш така в живота и смъртта, в болестта и здравето като някой герой на Томас Ман, когато си изминал едва четвърт от пътуването си. По този път ще ми трябва цялата ми сила — и може би още повече. Ако времето ми свърши, ще трябва да си направя собствено суки. Междувременно решавам да се радвам на това, което имам.

Когато ударя, ще бъде едновременно с последния ми дъх.

Знам го. Явление, познато на художниците баталисти от много направления. Спомням си историята, която разказа Ойген Херигел, за учението при майстор по киудо, за натягането на лъка и чакането, чакането, докато нещо даде сигнал за отпускането на тетивата. Две години е правил това, преди неговият сенсей да му даде стрела. Забравила съм колко още след това е репетирал действието със стрелата. После всичко това започва да се свързва, безвременният миг на навременността ще дойде и стрелата трябва да полети, да полети към целта. Минало е много време, докато разбере, че този миг идва винаги в края на едно издишване.

В изкуството, както и в живота. Изглежда, че много важни неща — от смъртта до оргазма — стават в момент на пустота, в точката на несигурност в дишането. Изглежда, всички те са отражение на смъртта. Това е много дълбоко проумяване за човек като мен, защото силата ми категорично трябва да бъде извлечена от моята слабост. Това е контролът, умението да се намери този особен момент, който ме смущава най-много. Но както при ходенето, говоренето или износването на дете, вярвам, че нещо в мен знае къде е то. Вече е твърде късно да се опитвам да направя от него мост към съзнанието си. Имам малките си планове. Подредих ги на полица в дъното на съзнанието си. Трябва да ги оставя и да се обърна към други неща.

Междувременно попивам момента с дълбока глътка солен въздух, като си казвам, че океанът си е океан, рибарят си е рибар и Фуджи е само една планина. После бавно го издишвам…

Огън отвътре, зимни следи отгоре като кичури побеляла коса. Гравюрата е малко по-страшна от действителността тази вечер. Тази ужасна червена отсянка не грее над мен срещу орда буреносни облаци. И все пак не съм равнодушна.

Трудно е да не застанеш с известен трепет пред древните сили на Огнения кръг, да се хлъзгаш назад през геологичните ери към времето на създаване и разрушаване, когато са образувани новите земи. Великите потопи, бомбените взривове и заслепявания, танцът на светлината като корона…

Медитирам върху огъня и се променям.

Миналата нощ спах в двора на малък шингонски храм сред храсти, оформени като дракони, пагоди, кораби и чадъри. В храма множество най-обикновени поклонници и свещеникът изпълни за нас гома — огнена служба. Огньовете на Фуджи ме помнят, както тя ми напомни за Фуджи.

Свещеникът, млад мъж, седна пред олтара, където беше съдът с огъня. Занарежда молитвата и запали огъня, а аз гледах напълно омагьосана от ритуала, когато той започна да подхранва огъня със сто и осем дървени пръчици. Те, както ми казаха, са сто и осемте илюзии на душата. Макар и да не ми е познат пълният им списък, почувствах, че мога да изляза с няколко нови. Няма значение. Той пееше, прозвънваше със звънчето, удряше гонгове и барабани. Погледнах към другите хенро. На всички лица беше изписана пълна вглъбеност. На всички освен на едно.

Друга фигура се беше присъединила към нас в пълната тишина и застана в сенките от дясната ми страна. Целият беше облечен в черно, а голяма, висока яка скриваше долната част на лицето му. Бе се вторачил в мен. Когато очите ни се срещнаха, той отмести поглед и се загледа в огъня. След малко направих същото.

Свещеникът добавяше тамян, листа, масла. Огънят цвъртеше и пръскаше, пламъците подскачаха, сенките танцуваха. Започнах да треперя. Имаше нещо познато в този мъж. Не можех да го определя, но трябваше пак да го погледна.