Роджър Зелазни - 24 изгледа от планината Фуджи на Хокусай

Засега стига. Това беше само за опипване на острието, за да проверя остротата му. Установявам, че оръжието ми е все още в ред, и го прибирам в ножницата.

Синьосива Фуджи, поръсена със сняг, дълга извивка на естествения наклон от лявата ми страна… Сякаш никога не виждам два пъти една и съща планина. Ти се променяш толкова, колкото и аз, при това си оставаш това, което си. Което значи, че и за мене има надежда.

Навеждам поглед към мястото, където делим това качество с морето — тази огромна, жива мрежа от данни. Сходно и все пак различно ти си се борила с това море, докато аз…

Птици. Нека ги послушам, нека погледам известно време тези въздушни пътешественици, които се гмуркат и се хранят.

Гледам мъжете, които се трудят с мрежите. Много отпускащо е да наблюдаваш сръчните им движения. След някое време задрямвам.

Заспивам, сънувам и в съня си виждам бог Кокузо. Не може да е друг, защото когато измъква оръжието си, блестящо като слънце, и го насочва към мен, произнася името си. Повтаря го многократно, докато аз треперя пред него, но нещо не е наред. Знам, че ми говори друго, че не просто ми съобщава кой е. Посягам, но не мога да хвана смисъла. Тогава той премества върха на сабята си и сочи нещо зад мен. Обръщам глава. Виждам човека в черно — пилота, наблюдателя на гома. Той ме изучава — точно както ме изучаваше и онази вечер. Какво ли търси в лицето ми?

Събужда ме силно люшване на лодката, когато попадаме в по-бурно море. Залавям се за планшира, зад който стоя. Бърз оглед наоколо ми показва, че не сме в опасност, и пак обръщам очи към Фуджи. Надсмива ли ми се тя? Или това е кискането на Хокусай, който клечи до мен и рови за мръсни картини във влагата на дъното с дълъг, изсъхнал пръст?

Ако една тайна не може да се разбули, трябва да се запази. По-късно тогава. Ще се върна към посланието, когато съзнанието ми се придвижи до ново положение.

Скоро на борда измъкнаха още един товар риба, за да стане пътуването пикантно. Колкото и да се извъртат, те не могат да избегнат мрежата. Мисля си за Кендра и се питам как ли се справя. Надявам се, че ядът й към мен е затихнал. Вярвам, че не е избягала от своя плен. Оставих я на грижите на познати в примитивна, изолирана общност на югозапад. Не харесвам онова място, нито съм твърде привързана към обитателите му. Но все пак те са ми задължени за няколко големи услуги — преднамерено оказани в ония времена — и ще я държат там, докато това-онова премине. Виждам нежните й черти, очите на сърна, копринената коса. Будно, грациозно момиче, свикнало на известен лукс, обичащо продължителните вани и честите душове, новите дрехи. Може би в момента е изпръскана с кал и прашна от търкалящите се в локвите свине, плевенето, саденето, брането на зеленчуци или която и да е от основните незначителни дейности. Може би ще е добре за характера й.

Трябва да придобие някакъв друг опит освен вечното предпазване от възможна ужасна съдба.

Времето минава. Изваждам обяда си.

По-късно размишлявам за Фуджи, Кокузо и страховете си. Дали сънищата са само театър на страхове и желания на приспаното съзнание, или наистина понякога отразяват неподозирани аспекти на действителността — може би за да предупредят? Да отразят… Казано е, че съвършеното съзнание отразява. Шинтай с арката и светилището си е място наистина свещено за бога — малко огледало, — а не иконите. Морето отразява небето, препълнено с облаци или синя пустота. Като Хамлет човек може да измисли много тълкувания на странното, но само едно трябва да има ясно очертание. Още веднъж връщам в съзнанието си моя сън, лишен от всякакви въпросителни. Нещо се размърдва…

Не. Почти го бях хванала. Но посегнах твърде рано. Огледалото ми се счупи.

Когато се вглеждам в брега, възниква въпросът за синхрона. Има ново групиране на хора. Изваждам малкия си бинокъл и махам капака му, но вече знам какво ще видя.

Той пак е в черно. Говори с двама мъже на плажа. Единият от тях жестикулира към нас през водата. Разстоянието е прекалено голямо, за да се различат ясно чертите, но знам, че това е същият човек. Но сега това не е познатият ми страх. Бавен гняв се надига в моята хара. Ще се върна на брега и ще се срещнем. Той е само един мъж. Вече ще се справя с него. Не мога да си позволя повече неизвестност от тази, която съм си осигурила досега. Трябва да го посрещна както трябва, да го отстраня или да се съобразявам с него.

Казвам на капитана веднага да ме откара на брега. Той мърмори. Риболовът върви добре, още е твърде рано. Предлагам му още пари. Съгласява се неохотно. Дава на сина си съответните нареждания за лодката и я насочва.