Роджър Зелазни: Избор на лице

Рея се… Кротко, но неспирно. Безметежно, но не по своя воля. Рея се.

Светкавица, последвана от безкрайна въздишка…

Устремявам се, падам…

Бавен порой от парчета на мозайка, някои от които се събират около мен…

… и вече започвах да узнавам.

Струваше ми се обаче, че съм знаел през цялото време.

После картината се сглоби изведнъж и вече я съзерцавах в целостта й от точка в безвремието.

Разбира се, имаше последователност, същинска върволица от подредени плочки за домино и никак не беше трудно да посочвам „тук“ и „там“.

Ето едно „тук“.

… Напусках клуба в студена съботна вечер през ноември. Май минаваше десет и половина. Еди беше с мен, стояхме до остъклената врата на фоайето, закопчавахме си палтата и зяпахме мократа манхатънска улица. Поривистият вятър размяташе късчета хартия край нас, докато чакахме Дени да докара колата отпред. Не разговаряхме. Еди усещаше, че настроението ми не го бива. Извадих цигара и той побърза да ми поднесе огънче.

Най-сетне лъскавият черен седан спря до бордюра. Тъкмо бях опънал едната ръкавица по пръстите си и дърпах другата. Еди ми отвори вратата. Излязох и леденият въздух насълзи очите ми. Поспрях се да извадя кърпичка, забравил всичко освен вятъра и мекото ръмжене на двигателя.

Но докато бършех лицето си, изведнъж забелязах още един силует на задната седалка в колата, стъклото — спуснато, а Еди се бе дръпнал на шест-седем крачки встрани от мен.

Чух изстрели и усетих ударите на първите един-два куршума. Много по-късно научих, че съм бил улучен на четири места.

Единствената ми утеха, преди светлините да угаснат за мен, беше внезапно стопилата се усмивка на Еди, който посегна за оръжието си, но не достатъчно бързо. Дори видях как започна да се свлича.

Така го зърнах за последен път, миг преди да се строполи на улицата.

Още едно „тук“.

Слушах Пол, а погледът ми се рееше към прелестна гледка — планинско езеро, в което се стичаше поточе. На брега му потрепваше гигантска плачеща върба, която сякаш мръзнеше, потопила във водата краищата на своите яркозелени гъвкави клони. Беше илюзия. Разбира се, езерото го имаше все някъде, но картината се предаваше от стотици километри. Поне беше по-приятно, отколкото да зяпам отвисоко през прозорците на апартамента към тази макар и чиста, и хващаща окото част от мегаполиса, ширнал се между Ню Йорк и Вашингтон. Апартаментът беше звукоизолиран, с климатична инсталация и доколкото можах да преценя, сигурно бе обзаведен според най-добрия вкус на времето, което впрочем още не познавах. Във всеки случай брендито беше великолепно.

— … трябва да си бил адски озадачен — казваше Пол. — Поразен съм от твоето светкавично приспособяване.

Пак се взрях в него — строен, все още младолик, тъмнокос мъж с чаровна усмивка, която не издаваше нищо. Продължавах да се стряскам, като се замислех за него. Моят внук, с шест-седем „пра-пра“ отпред. Търсех прилики и ги откривах в най-неочаквани подробности. Изпъкналите надочни дъги, късата горна устна, дебелата долна… Носът не, но пък тази позната извивка в лявото ъгълче на устата, когато се развесели или е раздразнен…

Отвърнах му с усмивка.

— Нищо чудно няма. Самият факт, че се бях погрижил за себе си, показва стремежа ми да мисля практично за бъдещето.

— Така излиза. Да ти кажа право, аз си представях, че само си търсел начин да се изплъзнеш от смъртта.

— Разбира се! Ясно ми беше, че може да стана трън в нечии очи… както се случи. И макар че замразяването още беше новост през седемдесетте години…

— На двадесетия век — прекъсна ме той, отново ухилен.

— Е да, от моята уста звучи, сякаш е било преди десетина години, нали? Опитай и ти някой път, за да разбереш какво ми е сега. Както и да е. Казах си: „Защо пък не, по дяволите?“ Ако ме гръмнат, може би повредените органи ще подлежат на замяна след време. Защо да не уредя замразяването си предварително и да си стискам палци? Бях попрочел някоя и друга научно-популярна статия и ми се струваше, че може да ми излезе късметът. Направих го, но после се чувствах някак странно. Превърна се в истинска мания за мен. Искам да кажа, че започнах непрекъснато да мисля за това, както набожният човек — за рая. Само че за мен беше нещо като: „След смъртта си ще попадна в бъдещето, а не на небето.“ Все по-любопитно ми ставаше какво ще заваря. Мъчех се да предвидя, четях много, представях си различните пътища, по които може да тръгне светът. Не беше лошо хоби. — Вдигнах рамене и си налях още една чаша. — Поне се забавлявах, а и както се обърнаха нещата, имах и полза.