Роджър Зелазни: Избор на лице

Трябва да ме е засякъл още при появата ми близо до Алво. Почти не се замислих за техническите постижения, позволили ранното ми откриване, докато се носех ниско над повърхността към административния комплекс, превърнат от него в крепост. Питах се какво ли си е помислил Стайлър, когато ме е забелязал за първи път, какво ли е почувствал. Откога ли очакваше тази атака? Много ли е научил?

Отбягвах или отблъсквах всичко, което изстрелваше срещу мен, а собствените ми оръжейни системи бяха готови да се задействат всеки момент. Надявах се поне да започна нападението си от въздуха.

Припукване на радиошум, свистене, нечие тежко дишане. Не очаквах това. Струваше ми се безполезно някой да ме заплашва или увещава толкова късно.

Само че нямаше нищо подобно на: „Необозначен обект и така нататък, навлязохте в забранена зона и прочее. Заповядваме ви да…“

Вместо това чух:

— Анджи Архангела, добре дошъл на Алво. Интересно ли ти е това кратко посещение?

Знаеше кой съм. Говореше самият Стайлър. По време на подготовката слушах много пъти гласа му и се вглеждах в изображенията му. Настоях даже пред инструкторите си да се откажат от съпътстващото оплюване на жертвата, защото това само ме разсейваше. Не им се вярваше, че не изпитвах потребност да намразя нисичкия мъж с бледосини очи и пълни бузи, чиято глава бе увита с подобие на чалма, за да прикрие терминалите на постоянните присадки.

— Разбира се, че е долна пропаганда — казваха ми те, — но ще ти помогне, като му дойде времето.

Аз поклащах глава.

— Нямам нужда от помощта на емоциите, за да го убия. Дори ще ми пречат.

Примириха се, но очевидно не ме разбираха.

И тъй, познаваше ме. Това бе изненада, но не и пречка. Огромни количества текуща информация постъпваха в компютъра му, а и за него се предполагаше, че притежава логичен, дори блестящ ум, придружен от впечатляващо въображение. И макар да вярвах, че налучква, опираше се на множество факти и това стигаше, за да се досети. Но не смятах, че е нужно да говоря с него, нито пък беше задължително да си мълча. Думите нищо нямаше да променят.

— А посещението ти наистина ще бъде кратко — натърти той. — И няма да си тръгнеш оттук, да знаеш.

Поток от ослепителна светлина мина пред/около/зад мен. Корабът се разтърси, някои системи се разстроиха за миг, вълна от пращене удави приказките на Стайлър.

— … не си първият. Както се досещаш, никой от другите…

Другите ли? Може би само се опитваше да ме разколебае. А и Пол не твърдеше, че аз съм първият. Като се замислих, не би трябвало и да очаквам това. Не че се смутих, но се питах колцина ли са били. Все едно. Съвременни хлапета. Сигурно са имали нужда от промиване на мозъка, от трупане на омраза, за да се справят със задачата. Тяхна си работа… и техен провал. Аз бях избрал друг начин.

— Още можеш да се откажеш — обади се Стайлър. — Кацни и остани на място. Ще изпратя някого да те вземе. Тогава ще живееш. Е, какво решаваш?

Засмях се. Май долови звука, защото добави:

— Поне знам, че ме чуваш. Твоята атака е напразно усилие, и то не само защото нямаш никакъв шанс и скоро ще умреш. Причините, породили този безплоден опит, вече не съществуват.

Помълча, сякаш очакваше най-после да кажа нещо. Това пък беше неговото напразно усилие.

— Не те интересува, а? Всеки миг контраатаката ми ще пробие защитния ти екран. КОЗА няма как да е научила какво добавих към системата след последния им неуспешен опит.

Поредица от разтърсващи взривове, но без сериозни щети за мен.

— А, още мърдаш — отбеляза той. — Добре. Значи си запазваш възможността да промениш решението си. Ще ми се да оцелееш, защото изгарям от любопитство да поговоря с човек като тебе — от друго време, с друга култура, имайки предвид твоето минало. Та както започнах да ти обяснявам, има и други основания освен смъртоносните препятствия, за да прекратиш нападението. Не знам какво може да си научил, защото ми е известно, че си бил откъснат от събитията задълго, но е неоспорим факт, че имаше война… и допускам, че — формално погледнато — тя още продължава. Всички получени от мен доклади сочат, че Земята е в твърде плачевно състояние. И моят, и твоят работодател са пострадали сериозно. Според мен се налага да прекратим сблъсъка си и да спасяваме каквото можем от организациите. Какво е твоето мнение?

Естествено не продумах. Не разполагах с начин да проверя което и да е от твърденията му, нито пък той беше в състояние да ме убеди в нещо… освен ако не реша да кацна и да се запозная с доказателствата. И дума не можеше да става за това. Тогава какъв смисъл да започваме разговор?