Роджър Зелазни: Избор на лице

Прекалих и не заслужавах да се добера дотам. Размина ми се на косъм. Улучиха ме секунди след като се показах и апаратът се завъртя, подскочи, друсна се тежко и изведнъж ми се откри ненадеен изглед към опустошения пейзаж през еднометрова дупка във външната броня малко над лявото ми рамо. Но още можех да се движа въпреки дрънченето и завалянето наляво. Стигнах до избраното укритие, а взривовете ме следваха като опашка на хвърчило.

Бях изминал половината път през долината, не можех да се надявам на повече. Кривнах още по-надясно. Излязох в далечния край на скалния масив, където ме прикриваше лабиринт от едри камънаци малко по-напред. Бях преодолял още двеста метра от предишното си убежище, което отнесе няколко смазващи удара. Нямах представа какво ще заваря отвъд тези скали, затова реших да разузная пеша. Оставих всичко включено, радиото — също, и още долавях тихото, натрапчиво:

— Жив ли си, Анджи? Чуваш ли ме?

Катерех се по склона и усещах трусовете през бронята си, подушвах вонята на изгорели химикали и солен прах дори през маската.

Накрая пропълзях и надникнах иззад кръгъл камък. Веднага ме връхлетя гласът на Стайлър от приемника в скафандъра ми.

— Съжалявам, че трябва да е така, Анджи. Ако си още жив и ме чуваш, надявам се да ми повярваш. Не знам дали те интересува, но всичко, което ти казах, е вярно. Не те излъгах…

Да! Ако се прокрадна около десния край на прикритието и по онази стръмнина, ще изляза на позиция за стрелба с право мерене! Успея ли после да стоваря всичките си ракети по комплекса, мога да се възползвам от рязкото спускане към нещо като пресъхнал ручей…

— … Просто ще продължа да стрелям. Не ми оставяш друг избор…

Върнах се в апарата и проверих отново всички системи. Скалите зад мен скоро щяха да се превърнат в ситен пясък.

Всичко беше готово и трябваше да побързам. Всеки момент можеше да запрати по мен нещо голямокалибрено.

Машината отново затрака и задрънча нагоре със съвсем прилична при тези обстоятелства скорост, макар да ми се струваше, че всеки момент ще се килне наляво.

Все пак успях да стигна до мястото, откъдето зърнах за миг сградите на „Доксфърд“ — вече не горяха, но над тях се издигаше плътен облак от дим. Спрях, прицелих се и пуснах ракетите си една след друга, а апаратът се тресеше с всеки изстрел и едва не се обърна по склона.

Не изчаках да видя резултата и се хвърлих напред. Стигнах до дъното и завих наляво. Скоро площадката, откъдето бях стрелял, изригна в яростни пламъци и се превърна в димящ кратер. Порой от камъчета се посипа върху мен след секунда.

Вече не бях подложен на прицелна стрелба. Взривовете покриваха твърде голяма площ, а и ми се стори, че са по-нарядко. Не успях да изляза от дерето при защитеното от камъни място, което си бях избрал. Двигателят просто не можа да изтика апарата по склона, пък и зловещо задрънча. Усетих миризма на горяща изолация.

Когато все пак преодолях склона, продължих напред и се озовах на четиристотин метра от крепостта на Стайлър.

Близката страна на сградата бе рухнала изцяло, огънят танцуваше по развалините. Пушеците ставаха все по-гъсти. Оръжията, каквито и където да бяха, затътнаха яростно, но скоро прекратиха стрелбата. Тишината се проточи цели десет секунди. После едно оръдие започна да обстрелва бавно и ритмично някаква въображаема мишена далече вдясно и зад мен. Пред зданието се виждаше дълга редица ниски роботи с големи вериги. Не помръдваха и предположих, че са последната отбранителна линия.

— Добре, добре, провървя ти — обади се Стайлър и гласът му прозвуча странно след дългото мълчание. — Не отричам, че ми навреди, но повече не можеш да постигнеш. Повярвай ми, задачата ти е истинско безумие. Всъдеходът ти ще се разпадне съвсем скоро и роботите ще те смажат. Смъртта ти ще е напълно безполезна, по дяволите!

В този момент машините на вериги се понесоха към мен и насочиха устройства, които очевидно бяха някакви оръжия. Открих огън по тях.

Шумното дишане на Стайлър изпълваше кабината ми, докато напредвах срещу роботите в яростна престрелка. Унищожих около половината от тях, преди апаратът ми да забуксува. Едно от оръдията ми продължи да стреля, докато нагласявах регулаторите на бронята си. Улучиха ме неведнъж, но скафандърът бе удивително издръжлив както на лазерните лъчи, така и на куршумите.

— Има ли там човек? — промълви Стайлър накрая. — Или съм си губил времето да говоря с механизъм? Стори ми се, чух да се подсмиваш. Проклет да съм, може да е бил запис! Анджи, ти ли си? Или си бездушна сила, която дори не забелязва, че е смачкала тръстиката? Няма ли да кажеш нещо? Каквото и да е. Само ми дай знак, че имам срещу себе си разумно същество!